— Май да.
Били погледна през прозореца и се усмихна. Един стар, ръждясал автомобил, който навремето е бил бял, а сега мръсноникакъв, се носеше по хълма към „Кроткия тигър“ сред облаци синкав дим.
— Я! Стария Лени! Не съм го виждал от години!
— Така или иначе не отваряме преди пет — отвърна Хенри и мина зад бара да се обади по телефона.
Кутията с пушката още лежеше на бара.
„Май наистина бях решил да я използвам — помисли си гои. — Какво ли им става на хората понякога? Като че Дяволът ми беше влязъл под кожата.“
Очуканият шевролет спря на паркинга и Били тръгна към вратата да посрещне Лени.
10
— Лестър… — подхвана Джон Лапоант, но един юмрук с размерите на хамбургски салам, само че много по-твърд се стовари върху физиономията му.
Носът му се счупи с трясък и зловеща болка скова лицето му. Полицаят стисна очи и хиляди ярки звезди заискриха в тъмнината. Той се понесе из стаята, разперил ръце в отчаяна битка да се задържи прав. Кръв шуртеше от носа и пълнеше устата му.
Лестър отново тръгна към него, сбърчил целеустремено вежди.
От другата страна на стъклото Шийла грабна радиостанцията и панически завика Алън.
11
Франк Джюът тъкмо бе решил да напусне дома на стария си добър „приятел“ Джордж Т. Нелсън, когато изведнъж му хрумна логичната мисъл, че когато той се прибере и завари спалнята си обърната с краката нагоре, кокаина — изсипан в тоалетната, а портрета на майка му — осран, непременно ще хукне да търси старата си дружка. Реши, че би било глупост да си тръгне, без да е свършил най-важното… а най-важното бе на изпроводяк да отнесе топките на това мръсно копеле.
Долу, в сутерена имаше шкаф с оръжие, а идеята да използва за целта една от пушките на Джордж, му се струваше особено справедлива. Ако не успееше да отключи шкафа или да разбие вратичката му, той щеше да се възползва от някои от месарските ножове на милия си приятел. Щеше да застане до вратата, а когато Джордж Т. Нелсън се прибереше у дома, щеше или да отнесе шибаните му топки, или да го сграбчи за косата и да пререже проклетия му врат. Пушката може би беше по-безопасната от двете възможности, но колкото повече си мислеше за топлата кръв, която щеше да се плисне от дебелия врат на учителя по дърводелство, толкова по-подходяща му се виждаше сцената с ножа.
На това място размишленията му бяха прекъснати от Тами Фей, папагала на Джордж Т. Нелсън, който бе избрал най-неподходящия момент в своя безгрижен живот да запее. Франк слушаше, а на лицето му постепенно цъфна странна, отвратително неприятна усмивка.
„Как съм успял да пропусна тая проклета птица?“ — укори се той и тръгна към кухнята.
След кратко тършуване намери чекмеджето с острите ножове и прекара следващите петнайсет минути, ръгайки в клетката на Тами Фей. Птицата прехвърчаше паникьосано насам-натам, разхвърляйки перушина наоколо, и не след дълго Франк се отегчи от играта и я набучи на острието.
После слезе долу да се заеме с шкафа с оръжието. Ключалката се оказа безобидна и когато той отново изкачи стълбите към първия етаж, изведнъж му хрумна неподходяща за сезона, но весела песничка:
Франк, който никога не бе пропускал да гледа Лорънс Уелк всяка събота вечер заедно с обичната си майка, изпя последния куплет с ниския басов тембър на Лари Хупър. Господи, колко беше хубаво! Как бе могъл само преди час да си помисли, че животът му свършва? Не това не беше край — това бе начало! Дотук със старото — особено с любимите стари „приятели“ като Джордж Т. Нелсън, оттук нататък — поновому!
Той се закотви зад вратата. Беше се подготвил като за лов на мечки — на стената бе опрян „Уинчестър“, автоматичен „Лама.32“ стърчеше на колана му, месарски нож „Шефингтън“ проблясваше в ръката му.
От мястото, където бе застанал, виждаше малка купчинка жълти пера, която доскоро бе Тами Фей. Злобна, зловеща усмивчица разкриви устните му, очите му — вече очи на безумец — неуморно се стрелкаха из кръглите рамки на очилата му.
— Затуй бъдете вий добрички! — припяваше той шепнешком.
Повтаряше куплета отново и отново, докато стоеше зад вратата, а после и когато скръсти крака на пода и се настани по-удобно, опрял гръб в стената, положил оръжията в скута си.
Изведнъж усети, че му се доспива. Беше лудост да ти се спи, когато причакваш някого, за да му прережеш гърлото, но това ни най-малко не променяше нещата. Някъде беше чел (може би по време на лекциите си в Университета във Фармингтън — колеж за олигофрени, който той дори не можа да завърши с почести), че силният стрес понякога има подобен ефект върху нервната система… а днес той наистина не бе лишен от стресови ситуации. Беше истинско чудо, че сърцето му не се пръсна като стара автомобилна гума при вида на всичките тия списания, разхвърляни из кабинета му.