Реши, че е твърде неразумно да рискува. Отмести дългия, кафеникав диван от стената, пропълзя зад него и се излегна на пода с пушка в лявата си ръка. Дясната още стискаше касапския нож.
Готово. Така вече беше по-добре. Дебелият, мек килим се оказа удобно леговище.
— Затуй бъдете вий добрички! — запя под носа си Франк.
Десет минути по-късно задряма с песен на уста.
12
— Шериф Пангборн! — изкрещя Шийла по радиостанцията, когато Алън прекосяваше Тин Бридж на път към града.
— Обадете се! Обадете се веднага!
Той усети, че се смразява. Беше сигурен, че нещо се е случило с Клат. Защо, за Бога, не му бе казал да изчака Джон, преди да се втурне да гони Хю?
„Знаеш ли защо? Защото не мислиш, когато даваш заповеди. Ако нещо се е случило с Клат, трябва да си понесеш вината. Но за това после. А сега просто си върши работата. Забрави за Поли и върши проклетата си работа!“
Той сграбчи микрофона.
— Слушам, Шийла!
— Един човек се бие с Джон! — изпищя тя. — Бързо, Алън, той ще го убие!
Информацията така противоречеше на онова, което бе очаквал, че за миг остана като вкаменен.
— Какво? Кой? Там!?
— Бързо, Алън, ще го убие!
Изведнъж всичко му се изясни. Беше Хю Прийст, разбира се. Дошъл е в участъка незнайно за какво, заварил е Джон, преди да тръгне към Касъл Хил и се е развилнял. Значи Джон Лапоант, а не Анди Клатърбък беше в опасност.
Грабна буркана, залепи го на покрива и натисна газта.
13
Клат започна да се съмнява, че Хю си е вкъщи, когато видя, че гумите на колата му са не просто спукани, а направо нарязани на парчета. Понечи да тръгне към къщата, за да огледа, но пискливите викове за помощ най-после стигнаха до съзнанието му.
Поколеба се за миг, а после забърза обратно към улицата. Този път видя Лени в канавката край пътя и се втурна презглава към него.
— Помогни ми! — простена старецът, когато коленичи до него. — Хю Прийст е полудял, изхвърли ме като мръсно коте!
— Имаш ли нещо счупено, Лени? — попита Клат и го докосна по рамото.
Той нададе болезнен писък. Това бе достатъчен отговор.
Полицаят се изправи, чудейки се какво да предприеме, в главата му се въртяха хиляди мисли. Единственото, в което бе сигурен, бе, че за нищо на света не иска да се провали.
— Не мърдай! — каза накрая. — Отивам да повикам Бърза помощ.
— Не съм тръгнал да играя танго, глупако! — отвърна Лени, стенейки от болка.
— Ясно — отвърна Клат и хукна към колата си. После отново се върна при ранения и попита: — Той взе колата ти, така ли?
— Не! — изръмжа старецът, сложил ръка на счупените си ребра. — Размаза ме от бой и отлетя на вълшебно килимче! Естествено, че ми взе колата! Защо мислиш, че лежа тук? Да хващам тен ли?
— Ясно — повтори Клат и затърчало пътя. От джобовете му се сипеха монети и дрънчаха по асфалта.
Пресегна се през прозореца на колата си и едва не си счупи главата от бързане. Сграбчи микрофона и затърси Шийла. Трябваше да извика лекар за стареца, но по-важното бе да предупреди Алън и щатската полиция, че Хю Прийст кара стария „Шевролет Бел Еър“ на Лени Партридж. Клат не можеше да каже коя година е произведен, но едва ли някой можеше да сбърка тоя стар, ръждясал димилник.
Но Шийла не се обаждаше. Три пъти натиска копчето, но отсреща нямаше отговор. Никакъв отговор.
Лени отново започна да стене и той хукна към дома на Хю да се обади на Бърза помощ по телефона.
„Намерила време да ходи до тоалетната“ — помисли си.
14
Хенри Бофорт също се мъчеше да се свърже с полицейския участък. Той стоеше зад бара, опрял телефонната слушалка на ухото си, и чакаше. Отсреща телефонът звънеше ли звънеше.
— Хайде, де, обадете се най-после! За какво, по дяволите, са ви пратили там? Да си играете на стражари и апаши ли?
Били Тъпър бе излязъл навън. Хенри го чу да вика нещо и вдигна разсеяно глава. Викът бе последван от силен трясък. В първия момент Хенри си помисли, че някоя от старите гуми на Лени е гръмнала от топлината,… но после се чуха още два изстрела.