— Господи! — прошепна Норис потресен. Лицето му бе бледо като платно. Подаде револвера на шерифа с дръжката напред и простена: — Едва не убих Шийла! Господи Исусе Христе!
— Алън! — Шийла плачеше. — Слава Богу, Алън!
Тя се спусна към него с все сила и едва не го събори назад. Той прибра револвера в кобура си и я прегърна. Тя трепереше като жица, по която протича твърде силен ток. Алън си помисли, че и той самият сигурно целият се тресе. Шийла бе изпаднала в истерия, полудяла от страх, но това беше направо благословия в сравнение с онова, което можеше да й се случи. Самата тя едва ли имаше представа за колко малко се бе разминала със смъртта.
— Какво става тук, Шийла?
Ушите му така кънтяха от изстрела и последвалото ехо, че почти можеше да се закълне, че чува телефонен звън.
22
Хенри Бофорт се чувстваше като снежен човек, който се топи на слънцето. Краката му поддаваха. Той бавно се свлече на колене със слушалката, в която продължаваше да се разнася все същият отчаян звън. Главата му се въртеше от вонята на алкохол и горяща кожа. Сега към тях се бе присъединила и друга тежка миризма. Може би тази на Хю Прийст.
Хенри бегло съзнаваше, че тук никой няма да се обади и че трябва да набере друг номер за помощ, но просто не можеше да го направи. Нямаше сили. Затова стоеше на колене зад бара в растяща локва от собствената си кръв, слушаше свистенето на въздуха в пробойната на гърдите си и отчаяно се опитваше да не загуби съзнание. Заведението започваше работа едва след час, Били беше мъртъв и ако в най-скоро време някой не вдигнеше този проклет телефон, самият той също щеше да си е отишъл, когато първите клиенти започнеха да прииждат за вечерното си питие.
— Господи! — прошепна безжизнено Хенри. — Нека някой вдигне този проклет телефон, Господи!
23
Шийла Бригъм бе започнала да се овладява и Алън успя да разбере най-важното: тя бе ликвидирала Хю с приклада на пушката. Тоест никой нямаше да стреля по тях, когато прекрачеха прага.
Или поне така се надяваше Алън.
— Да вървим — каза той на Норис.
— Алън… Като я видях… помислих си…
— Знам какво си си помислил, важното е, че не стана беля. Забрави за това, Норис. Джон е вътре. Хайде.
Двамата се приближиха до вратата и застанаха от двете й страни. Алън погледна към Норис.
— Минаваш ниско — каза той.
Норис кимна.
Шерифът сграбчи дръжката, отвори рязко вратата и се шмугна вътре. Помощникът му се провря под ръката му и двамата се втурнаха напред.
Джон бе успял да се изправи на крака и да се добере почти до вратата. Двамата преминаха през него като валяци и той трябваше да изтърпи поредното болезнено унижение: беше проснат на пода от собствените си колеги и се плъзна по застлания с плочи под като топка за боулинг. Спря се чак в отсрещната страна и нададе болезнен стон, едновременно изненадано и някак уморено.
— Господи, това е Джон! — извика Норис.
— Помогни ми да го вдигнем — каза Алън. Двамата се спуснаха към Джон, който вече се изправяше.
Цялото му лице беше в кръв. Носът му стърчеше, неестествено изкривен на една страна. Горната му устна бе подута като пренапомпана гума. Когато двамата се приближиха към него, той сви ръка пред устата и изплю един зъб в шепата
— Тоя е луд — простена Джон. — Сийла го удари с пуската. Май го уби.
— Джон, добре ли си? — попита шерифът.
— Напра’и ме на кайма — отвърна той, наведе се напред и за потвърждение повърна между краката си.
Алън се огледа наоколо. Започваше смътно да осъзнава, че проблемът не е в ушите му — наистина звънеше телефон. Но сега не беше време за разговори. Хю лежеше по корем до стената. Той се приближи и наведе ухо към гърба му да долови някакво дишане. Единственото, което чуваше, бе звънът на проклетия телефон.
— Или вдигни това нещо, или го изключи! — изкрещя той на Норис.
Помощникът му се добра до най-близкия апарат, натисна копчето, което светеше и вдигна слушалката.
— Обадете се малко по-късно. Имаме спешен случай тук. Не ни безпокойте — каза и затвори слушалката, без да изчака отговор.
24
Хенри Бофорт свали слушалката — тази толкова тежка слушалка — от ухото си и я погледна със замъглени, невярващи очи.