Бавно, като удавник, който изплува от дъното към повърхността, на лицето му се появи предишната усмивка. Този път беше изпуснал стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън, но той нямаше намерение да напуска града. Телефонният разговор съвсем ясно даваше да се разбере това. Още днес щеше да го намери. В градче като Касъл Рок човек просто нямаше къде да се скрие.
32
Шон Раск стоеше на прага на кухнята в дома си и тревожно гледаше към гаража. Пет минути по-рано там бе отишъл по-големият му брат — Шон бе застанал на прозореца на спалнята си и случайно го видя. Брайън носеше нещо в ръка. Разстоянието бе голямо и той не можеше да види какво точно е то, но нямаше и нужда. Беше му ясно. Брат му носеше новата си бейзболна снимка — онази, заради която непрекъснато притичваше до стаята си напоследък. Той дори не подозираше, че Шон знае за снимката, но малкият се бе прибрал по-рано от училище и тайничко бе надникнал в класьора му.
Не можеше да разбере защо брат му толкова държи на тази снимка — та тя беше стара, мръсна, прокъсана и избеляла. Освен това играчът на нея беше някой си Сами Кобърг — незначителен прихващач от „Лос Анджелис Доджърс“, който имаше само една победа в живота си и не бе прекарал дори година в „А“-група. Защо ли Брайън толкова държеше на нея?
Това Шон не знаеше. Знаеше само, че брат му определено държи на снимката си и че поведението му през последните няколко дни направо го плаши: напомняше му за онези образователни програми, дето ги даваха по телевизията, за това как се отразяват наркотиците върху децата. Но Брайън не би приел наркотици… нали?
Нещо в лицето му, когато влизаше в гаража, така бе уплашило Шон, че той отиде да предупреди майка си. Не знаеше какво точно да й каже, но това така или иначе се оказа без значение, защото не му се удаде възможност да продума каквото и да било. Майка му се разкарваше из спалнята си по хавлия и с онези глупави слънчеви очила, които бе купила от новия магазин.
— Мамо, Брайън… — подхвана той и с това се приключи.
— Остави ме, Шон. Мама е заета.
— Но, мамо…
— Махай се, казах!
И още преди да отвори уста да възрази, детето се оказа безцеремонно изритано от стаята. Докато майка му го блъскаше навън, хавлията й се разгърна отпред и Шон видя, че отдолу тя е съвсем гола.
После вратата се затръшна под носа му и ключът щракна в ключалката.
Затова момчето застана на прага на кухнята, впери поглед в гаража и притеснено зачака Брайън да излезе оттам.
Той обаче не излизаше.
С всяка измината минута тревогата му непрекъснато нарастваше, докато накрая се превърна в почти неконтролируема паника. Шон прекрачи прага на кухнята, притича на вятъра и влезе в гаража.
Вътре беше тъмно, задушно и миришеше на смазка. В първия момент не видя брат си в мрака и реши, че е излязъл през другата врата. После очите му свикнаха с тъмнината и краката му се подкосиха.
Брайън седеше, облегнат на стената близо до косачката, и държеше пушката на баща им. Прикладът беше опрян на пода, а цевта сочеше лицето му. Едната му ръка придържаше пушката, а другата стискаше мръсната снимка.
— Брайън! — извика Шон. — Какво правиш?
— Не се приближавай, Шон, целият ще те опръскам.
— Брайън, недей! — изпищя брат му и се разплака. — Не ставай глупав! Плашиш ме!
— Искам да ми обещаеш нещо — каза Брайън.
Беше си събул маратонките и чорапите и сега промушваше палеца на крака си около спусъка.
Шон усети, че гащите му станаха топли и влажни. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх.
— Брайън, моля те! Мооля теее!
— Искам да ми обещаеш, че никога няма да стъпваш в новия магазин — каза той. — Чуваш ли ме?
Детето пристъпи напред. Палецът на брат му се стегна около спусъка.
— Не! — изпищя Шон и веднага се върна назад. — Искам Да кажа, да! Да!
Като го видя, че отстъпва, Брайън освободи спусъка.
— Обещаваш ли ми?
— Да! Каквото пожелаеш! Само не нрави това! Не… Не ме плаши повече, Брай! Искаш ли да влезем вътре и да гледаме „Дъ Трансформърс“! Не… каквото ти кажеш! Каквото искаш! Дори „Уапнър“! Можем да гледаме „Уапнър“, ако искаш! Цяла седмица! Цял месец! И аз ще гледащ с теб! Само спри да ме плашиш, Брайън, моля ти се, спри да ме плашиш!
Брат му сякаш не го чуваше. Очите му сякаш плуваха в спокойното му лице.
— Никога не ходи там — повтори. — Това място е отровно. И господин Гонт и той е отровен човек. Всъщност той въобще не е човек, Шон. Въобще не е човек. Закълни се, че никога няма да си купиш от отровните неща, които той продава.