Но Алън, който бе пратил Ейс Мерил в затвора в Шоушанк, също бе замесен по някакъв начин. Чувстваше го със сърцето си.
Можеше ли да се откаже? Можеше ли, дори да го искаше? Ами Келтън? Какво щеше да стане с него? Не можеше да се каже, че Гонт я беше заплашил да разкаже истината за Келтън на целия град, ако не изпълни точно заръките му, но… съвсем ясно го намекна. Това вече тя нямаше да понесе.
„Но нима една жена няма право на гордост? Когато всичко друго и се е изплъзнало, няма ли право поне на това — на последната монета, без която кесията и ще е напълно празна?“
Да! Да и да!
Гонт й бе казал, че ще намери единствения необходим инструмент в обора, затова тя бавно тръгна натам.
„Пътят е пред теб, но тръгни по него жива, Триша — бе казала леля Еви. — Не бъди дух.“
Ала сега, влизайки в обора на Кембър през врати, които висяха зейнали и сковани на ръждясалите си панти, Поли наистина се чувстваше като дух. Амулетът се движеше между гърдите й… вече от само себе си. Имаше нещо вътре. Нещо живо, което тя мразеше, но мисълта какво би станало, ако то умре, й беше още по-противна.
Щеше да изпълни обещанието си към Гонт, а после щеше да прекъсне всякаква връзка с Алън Пангборн (защо ли да изобщо бе започнала?) и щеше да запази миналото за себе си.
В края на краищата, какво толкова?
2
Лопатата беше точно там, където той й бе казал да я потърси. Хвана лъскавата, изгладена от употреба дръжка и изведнъж от непрогледния мрак в дъното на обора се разнесе глухо ръмжене. Сякаш побеснелият санбернар, който бе убил Големия Джордж Банерман и бе причинил смъртта на Тад Трентън, отново се бе върнал, по-кръвожаден от всякога. Тръпки полазиха жената и тя бързо напусна обора. Дворът не можеше да се нарече приятен — не и с тази къща, която безмълвно се втренчваше в нея — но определено изглеждаше по-безопасен.
„Какво правя тук?“ — попита печално съвестта й.
Отговори гласът на леля Еви:
„Превръщаш се в дух. Ето, това правиш.“
Поли затвори очи.
— Престани! — прошепна тя ядосано. — Просто престани!
„Точно така — обади се Лийлънд Гонт. — Освен това какво пък толкова? Някаква си безобидна шега! А ако последиците й се окажат пагубни — нещо, в което се съмнявам, но нека поразмишляваме малко — чия ще е вината?“
— На Алън — прошепна. Очите й неспокойно се стрелкаха в орбитите си, ръцете й притеснено чоплеха нещото между гърдите й. — Ако беше тук, за да си поговорим… ако не ме беше отчуждил от себе си с тия задкулисни игри и с желанието си да се рови в неща, дето не са негова работа…
Тънкият, нежен гласец на съвестта отново понечи да каже нещо, но Лийлънд Гонт го прекъсна, преди да произнесе и дума.
— Точно така — каза той. — А що се отнася до това, какво правиш тук, Поли, отговорът е съвсем прост: плащаш. И толкоз. Всички това правите. Не става дума за никакви духове. Помни едно — основният принцип на търговията гласи: щом си платиш за нещо, то ти принадлежи. Нали не си очаквала, че нещо толкова незаменимо ще ти струва евтино? Когато се разплатим, то ще бъде твое. А сега какво смяташ да правиш: да стоиш цял ден тук и да слушаш тези стари, уплашени гласове или да свършиш онова, за което си дошла?
Поли отново отвори очи. Амулетът висеше неподвижно в края на верижката си. Ако изобщо се бе движил някога — нещо, в което тя не беше съвсем сигурна — то вече беше спрял. Къщата си беше просто къща, празна и изоставена, занемарена, белязана от годините и времето. Прозорците не бяха очи, а просто отвори, останали без стъкла благодарение на някой немирник с прашка. А ръмженето в обора — което вече се съмняваше, че е чула — бе просто скърцане на стари летви, нагрети от неестествено горещото октомврийско слънце.
Родителите й бяха мъртви. Сладкото й малко момченце беше мъртво. И кучето, което бе вилняло в същия този двор преди единайсет години, и то беше мъртво.
Никой от тях не беше се превърнал в дух.
— Дори и аз — каза Поли и тръгна покрай обора.
3
„Когато минеш зад обора — бе казал господин Гонт, — ще видиш останките на старо ремарке.“
Наистина го видя: разнебитен метален корпус, почти замаскиран от ръжда и късни слънчогледи.
„Отляво на ремаркето ще видиш голям, плосък камък.“
Намери го лесно. Беше голям колкото тротоарна плочка.
„Премести камъка и копай. На около шейсет сантиметра ще намериш метална кутия от бисквити.“
Тя отмести камъка и започна да копае. След по-малко от пет минути върхът на лопатата удари в тенекиената кутия. Поли захвърли инструмента и разрови с ръце рохката пръст. Минута по-късно вече държеше кутията. Беше ръждясала, но здрава. Изгнилият етикет падна и на гърба му се видя талон за томбола, изтекъл още през 1969, и рецепта за ананасов сладкиш, чиито съставки почти не се четяха от мухъл. Поли напъна капака и го отвори: Въздухът, който летя отвътре, я накара да извърне отвратено глава. Онзи гласец за пореден път понечи да я попита какво прави там, но тя бързо го заглуши.