Погледна в кутията и видя онова, което й бе казал господин Гонт: пакет облигации „Голд Бонд“ и няколко избелели снимки на жена, която прави секс с мъжко коли.
Изпразни кутията, напъха съдържанието в задния си джоб и небрежно обърса ръце в дънките си.
„При първа възможност, ще се измия“ — обеща си тя. Допирът до тези боклуци, престояли под земята толкова време, я караше да се чувства мръсна.
В другия й джоб имаше запечатан плик с надпис:
Извади го, сложи го в кутията и затвори капака. После пусна кутията в дупката и на бърза ръка нахвърли пръст отгоре.
Единственото, за което мислеше, бе как час по-скоро да се махне оттам.
Захвърли лопатата в треволяка — нямаше намерение да се връща в обора, колкото и безобидно да бе обяснението за звуците, които бе чула там — и бързо си тръгна.
Когато стигна до колата, най-напред отвори дясната врата, а после и жабката. Разрови се в хартийките вътре, докато накрая намери стар кибрит. Костваше й неимоверни усилия да запали едно нищо и никакво пламъче. Болката в ръцете й бе почти напълно изчезнала, но пръстите й така неудържимо трепереха, че първите три клечки отидоха нахалост.
Когато четвъртата най-после пламна, пламъкът почти не се виждаше на яркото следобедно слънце. Тя извади сплъстения пакет облигации и снимки от джоба си и подложи кибритената клечка под него. Когато хартийките пламнаха, захвърли клечката и ги наведе надолу да се разгорят. Жената на снимките беше недохранена и безцветна. Кучето изглеждаше краставо и тъпо. Беше удоволствие да ги гледа човек как се гърчат в пламъците. Когато огънят стигна почти до пръстите й, Поли хвърли горящия пакет в прахоляка, където друга жена бе пребила до смърт друго куче с бейзболна бухалка.
Пламъците лумнаха. Малката купчина снимки и облигации скоро се превърна в черна пепел. Огънят се задави, угасна и… в същия миг внезапен вятър раздвижи застиналия въздух, разпръсвайки наоколо черни снежинки от пепел. Те се извисиха нагоре във вихър, който Поли проследи с огромни, уплашени очи. Откъде, за Бога, се появи тоя зловещ вятър?
„Хайде, стига! Престани да се държиш като…“
Изведнъж онова злокобно ръмжене, глухо и ритмично като тътена на далечна моторница, отново се разнесе от горещата, тъмна паст на обора. Не си въобразяваше. Не беше и скърцане на стари дъски. Беше куче.
Погледна уплашено към обора и видя две огненочервени очи, които се взираха в нея от мрака.
Бързо заобиколи колата, блъскайки се в бронята от паника, влезе вътре, затвори прозорците, заключи вратите и завъртя ключа на стартера. Двигателят изкиха, но… не запали.
„Никой не знае къде съм — осъзна тя. — Никой освен господин Гонт… а той няма да каже нито дума.“
В един момент се видя, уловена в капан, точно както Дона Трентън и нейния малък син. После двигателят изръмжа и тя така изхвърча назад, че едва не вкара колата в канавката от другата страна на пътя. Включи на първа и полетя към града.
Съвсем беше забравила да измие ръцете си.
4
Ейс Мерил се измъкна от леглото малко след като Брайън Раск си пръсна черепа на трийсет мили оттам. Тръгна към банята, свали мръсните си слипове още по пътя и пика близо час. После вдигна едната си ръка, подуши под мишницата и погледна към душа, но се разколеба. Предстоеше му важен ден. Душът можеше да почака.
Излезе от банята, без да си прави труда да пуска водата (жълто ли е, нека отлежава, такава му беше философията), и отиде направо до нощното шкафче, където на малко огледалце го чакаше последната порция от кокаина на господин Гонт. Коката беше невероятна — мека за носа, твърда за главата, но свършваше. Предишната вечер честичко бе имал нужда от „нещо ободрително“, както го бе нарекъл търговецът, но отлично знаеше, че при старчето има още от тая страхотия.
Оформи няколко линии с ръба на шофьорската си книжка и бързо ги смръкна с навита на руло петдоларова банкнота. Нещо като управляема ракета го блъсна в главата.
— Бум! — извика Ейс с най-страховития си глас. — Време е да се запишем с историята!