После нахлузи избелели дънки направо върху голия си задник, навлече една фланелка „Харли Дейвидсън“ и беше готов.
„Така се носят всички изискани иманяри тая година — помисли си и лудо се разсмя. — Мале, как добре ми дойде тая кока!“
Беше вече на вратата, когато погледът му попадна върху плячката от предишната вечер и той изведнъж се сети, че трябва да се обади на Нат Коупланд в Портсмът. Върна се в спалнята, порови из дрехите си, безразборно нахвърляни в горното чекмедже на скрина, и накрая извади изпокъсано тефтерче. Отиде в кухнята, седна до телефона и набра някакъв номер. Съмняваше се, че ще хване Нат, но си струваше да опита. Кокаинът кипеше и бушуваше в главата му, но ударната вълна вече бе започнала да преминава.
След доза кокаин всеки става нов човек. Само дето първото което този нов човек иска, е още една доза, а запасите на Ейс бяха сериозно намалели.
— Да-а! — чу се провлачен глас отсреща и Ейс си каза, че пак се е спазарил с дявола — имаше късмет.
— Нат! — викна.
— Кой си ти, по дяволите?
— Аз, бе, тъпанарино! Аз!
— Ейс? Ти ли си?
— Че кой друг!? Как си, Нати?
— Бил съм и по-добре. — Той не изглеждаше очарован, че се чува със стария си съкафезник от Шоушанк. — Какво искаш, Ейс?
— Значи вече така приказваме със старите приятели, а? — направи се на обиден той и придърпа две ръждясали тенекиени кутии към себе си.
Едната беше от парцела на Требълхорн, а другата — от подземието на старата ферма на Мастърс, която бе изгоряла до основи, когато той бе едва десетгодишен. В първата имаше само четири пакета облигации на „S & H“ и няколко пачки бандероли за цигари „Рейли“, а във втората — две-три тестета други облигации и шест ролки монети. Само дето монетите изглеждаха необикновени.
Бяха бели.
— Представи си, че се обаждам просто така, информативно — заяде се Ейс. — Нали знаеш, да видя как я караш, колко пачки си натрупал. Такива работи.
— Какво искаш, Ейс? — повтори отегчено Нат Коупланд.
Той извади една от ролките от ръждясалата кутия. Пурпурната някога хартия беше избеляла до пепеливо розово. Ейс тръсна две от монетите в шепата си и ги погледна с любопитство. Ако някой изобщо можеше да му каже нещо за тия монети, то Нат Коупланд беше човекът.
На времето той бе държал магазин в Китъри, наречен „Коупланд — монети и антики“. Беше притежавал и собствена нумизматична колекция, една от десетте най-добри в Нова Англия, поне ако се съди по собствените му думи. Но после и той бе открил чудесата на кокаина и за четири-пет години цялата му колекция замина през носа му. През седемдесет и пета по сигнал от аларма полицията го снимала да събира в торбичка сребърни долари „Лейди Либърти“ от магазина „Лонг Джон Силвър“ в Портланд. Ейс го срещна малко след това.
— Ами, имам един въпрос, щом толко държиш да ти кажа.
— Въпрос ли? И толкоз?
— Абсолютно, братче. Абсолютно.
— Хубаво. — Нат малко се поотпусна. — Питай тогава. Няма цял ден да те чакам.
— Значи сме заети. Чудесно. Много работа, срещи, хора за обяд, нали така, Нати? — Мъжът се закикоти като луд.
Не беше само кокаинът, просто денят, денят беше особен. Беше се прибрал призори, наркотикът го държа буден почти до десет въпреки спуснатите щори и физическото му изтощение, но той продължаваше да чувства, че ако започне да дъвче стоманени пръти, ще плюе готови тапицерски пирончета. А защо не? Защо не, мамка му? Беше на прага на несметно богатство. Чувстваше го с мозъка на костите си.
— Ейс, наистина ли имаш нещо от онова, което наричаш ум, или ми се обаждаш просто за да ме дразниш?
— Не, не се обаждам, за да те дразня. Светни ме по един въпрос, Нати, а пък аз ще ти дам нещо, с което наистина да се светнеш. Ама наистина.
— Сериозно? — Гласът му веднага се промени. Стана кротък, почти гальовен. — Будалкаш ли ме, Ейс?
— Това е най-страхотната стока, която някога съм опитвал, Нати, миличък!
— Ще ме светнеш ли?
— Естествено — отвърна той, макар изобщо да нямаше намерение да го прави. — Но искам да ми направиш една услуга.
— К’вото кажеш.
— Какво знаеш за белите монети?
Последва пауза от другата страна на линията, а после Нат предпазливо попита:
— Бели монети ли? Искаш да кажеш стоманени!
— Не знам какво искам да кажа — ти си колекционера, не аз.
— Виж датите. Виж дали са от 1941 до 1945.
Ейс разгледа монетите пред себе си. Имаше една от 1941 четири от 1943 и една от 1944.
— Да. Такива са. Колко струват, Нат?
Опитваше се да прикрие въодушевлението в гласа си, но не успяваше.
— Не много, ако не са в колекция — отвърна Нат, — но много повече от обикновените монети. Може би два долара парчето. Най-много три, ако не са били в обращение.