Беше Джун Гавино. Изглеждаше толкова уплашена и виновна, колкото Миртъл се чувстваше. Препусна по дървените стълби към паркинга, заситни към единствената кола и ниските й токчета отекнаха по горещия паваж.
Преди да се качи в колата, вдигна глава, видя Миртъл и пребледня. После се вгледа по-внимателно в лицето й и… разбра всичко.
— И ти ли? — прошепна.
Странна усмивка, едновременно весела и болезнена, се появи на устните й. Приличаше на иначе възпитано дете, което поради причини, неясни за самото него, е сложило мишка в чекмеджето на любимата си учителка.
Миртъл усети, че на лицето й цъфва абсолютно същата усмивка, но се опита да блъфира.
— Боже мили! Не знам за какво говориш!
— Знаеш. — Джун се огледа наоколо, но този ъгъл от странния октомврийски следобед бе изцяло техен. — Господин Гонт.
Другата жена кимна и усети, че страните й пламват както никога досега.
— Какво си купи? — понита Джун.
— Кукла. А ти?
— Ваза. Най-прекрасната филигранна ваза, която някога си виждала.
— Какво направи?
— А ти? — контрира Джун със свенлива усмивка.
— Забрави. — Миртъл погледна назад към „Сестрите на Изабела“ и сви рамене. — Няма значение. Католици някакви.
— Точно така — отвърна Джун, която в промеждутъците беше католичка.
После се качи в колата си и замина. Миртъл не я помоли да я закара, Джун не й предложи.
Единственото, което жената на съветника искаше, бе да се прибере у дома, да си легне в леглото с прекрасната кукла и да забрави какво бе сторила.
Това, както й стана ясно впоследствие, нямаше да бъде толкова лесно, колкото бе очаквала.
7
БИИИИИИИИИИИП!
Бъстър сложи длан на клаксона и не я мръдна от там. Сирената виеше и проглушаваше ушите му. Къде, по дяволите, се губеше тая кучка!?
Най-после вратата между кухнята и гаража се отвори и отвътре надникна Миртъл. Очите й бяха огромни и уплашени.
— Най-после — каза той и пусна клаксона. — Помислих, че си умряла в клозета.
— Данфърд? Какво става?
— Нищо. За пръв път от две години насам се чувствам добре. Просто ми трябва малко помощ.
Тя не се помръдна.
— Жено, довлечи си дебелия задник тук!
Не искаше — той я плашеше — но навикът бе стар, закостенял и трудно се превъзмогваше. Тръгна към него. Вървеше бавно, а шумът от пантофите й караше съпругът й да стиска зъби.
Тя видя белезниците и огромните й очи се изцъклиха.
— Данфърд, какво се е случило?
— Нищо, с което да не мога да се справя. Дай ми оная ножовка от стената. Не, всъщност остави ножовката. Дай ми голямата отвертка. И онзи чук.
Жената понечи да тръгне, стиснала притеснено юмрук на гърдите си. Бърз като змиорка, Бъстър измъкна свободната си ръка през прозореца и я сграбчи за косата.
— Ооу! — изпищя тя и отчаяно стисна юмрука му. — Данфърд! ОУУУ!
Той я придърпа към себе си, изкривил лице в зловеща гримаса. Две огромни вени пулсираха на челото му. Усещаше ударите й по юмрука си, колкото би усетил галене с перо.
— Донеси, каквото ти казвам! — изрева и заблъска главата й в ръба на отворената врата. — Ти чуваш ли ме какво ти говоря!? Дай ги! Давай!
— Данфърд, боли ме!
— Нека! — изкрещя той и още по-силно заблъска главата й. Кожата на челото й се ценна и струйка алена кръв се стече по лявата страна на лицето й. — Ще ме слушаш ли!?
— Да! Да! Да!
— Добре. — Хватката му се отпусна. — Сега ми донеси голямата отвертка и чука. И не си мисли да ми бягаш.
Тя протегна ръка към стената.
— Не мога да стигна.
Той се наведе напред, изпъна се и й даде възможност да направи крачка към стената, на която висяха инструментите. Ръката му не изпускаше косата й. Едри капки кръв падаха и попиваха по пантофите й.
Ръката й хвана един от инструментите и Данфърд разтърси главата й, както териер би разтърсил мъртъв плъх.
— Не това, тъпачке. Това е бургия. Да съм ти искал бургия? А?
— Но, Данфърд… ОУУУ!… Нищо не виждам.
— Може би искаш да те пусна? За да можеш да избягаш в къщата и да Ги извикаш, така ли?
— Не знам за какво говориш.
— Така ли? Ти си света вода ненапита. Случайно си ме извела в събота и оня шибан заместник-шериф случайно е налепил всичките тия бележки из къщата, така ли? Това ли очакваш да си помисля?
Тя го погледна през косата си. Кръвта бе засъхнала на капки по клепачите й.
— Но… Данфърд… Нали ти предложи да излезем в събота. Каза…
Той рязко я дръпна. Миртъл изпищя.