КНИГА ТРЕТА
Всичко се повтаря
Първа глава
1
Към шест без петнайсет странен здрач пропълзя над Касъл Рок. Буреносни купести облаци се напластиха по хоризонта на юг. От горите и поляните се разнесе нисък и далечен тътен. Облаците прииждаха към града и непрекъснато растяха. Уличните лампи, които се задействаха с фотоклетка, светнаха половин час по-рано от обикновено за този период на годината.
На Мейн Стрийт цареше истинска суматоха. Полицейски и репортерски автомобили си пробиваха път през тълпата. Радиотелефоните пращяха и преплитаха връзките в задушния, неподвижен въздух. Телевизионни техници размотаваха кабели и крещяха по хората — главно деца — които се спъваха в тях и им пречеха да ги закрепят за тротоара. Фотографи от четири всекидневника стояха на барикадите пред Кметството и правеха снимки, които на следващия ден щяха да се появят на първа страница. Няколко заведения — учудващо малко, ако някой изобщо си даваше труд да го забележи — стояха отворени. Един телевизионен репортер стоеше под ярката светлина на лампата и подготвяше репортажа си на фона на Кметството.
— Безумна вълна от насилие разтърси Касъл Рок днес следобед — подхвана той. — Разтърси ли? Глупости, давай отначало!
От лявата му страна надут колега от друга станция наблюдаваше как екипът му за по-малко от двайсет минути подготвя директно включване от мястото на събитието.
Зяпачите бяха привлечени по-скоро от известните лица на телевизионните журналисти, отколкото от онова, което ставаше на барикадите, където и без друго вече нямаше нищо за гледане. Санитарите от Бърза помощ отдавна бяха изнесли трупа на злочестия Лестър Прат, увит в найлонов чувал, бяха го натоварили на линейката и заминали.
Другият край на улицата, отдалечен от сините буркани и ярките прожектори на щатската полиция, беше почти безлюден.
Почти.
От време на време някоя кола или пикап спираше на паркинга пред „Неизживени спомени“, друг път самотен пешеходец се спираше пред спуснатите щори на тъмния Магазин. Час по час някой любопитен се откъсваше от затягащия се възел зяпачи в другия край на Мейн Стрийт и тръгваше нагоре по улицата. Минаваше покрай празния парцел, където някога бе стоял „Емпориум Галориум“, покрай „Ти шиеш и шиеш“, който също бе затворен и тъмен, и отиваше до новия магазин.
Никой не забелязваше тези редки и небрежни посетители — нито полицията, нито журналистите, нито множеството зяпачи. Всички бяха вперили поглед в СЦЕНАТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, обърнали гръб на мястото, където то продължаваше да се извършва.
Ако поне един от зяпачите се бе обърнал да погледне към „Неизживени спомени“, той несъмнено щеше да забележи колко еднакво е поведението на онези, които се спираха пред магазина. Те идваха, виждаха табелата на вратата:
след което отстъпваха назад с едно и също изражение на безсилие и страх — като гладни наркомани, които току-що са разбрали, че пласьорът им не е там, където е обещал да бъде.
„Ами сега?“ — питаха се те и отново пристъпяха към табелата, сякаш ако погледнат по-внимателно, съдържанието й би се променило.
Някои се качваха на колите си, замаяни и разочаровани, и тръгваха безцелно към Кметството да позяпат още малко безплатно шоу.
Но повечето веднага схващаха за какво става дума и лицата им добиваха изражението на хора, които току-що са разбрали някакво основно правило — например как се прави разбор на просто изречение или как се привеждат дроби под общ знаменател.
Те завиваха зад ъгъла по малката уличка, която минаваше зад административните сгради на Мейн Стрийт — същата, на която Ейс бе паркирал тъкъра предишната вечер. Десетина метра по-надолу лъч светлина от отворена врата осветяваше закърмения паваж. С настъпването на нощта светлината ставаше все по-ярка. В нея като силует, изрязан от траурен креп, стоеше сянка. Тази сянка, разбира се, принадлежеше на Лийлънд Гонт.
Насред коридора той бе сложил маса, а върху нея кутия за пури, в която прибираше парите и от която връщаше ресто. Купувачите пристъпяха плахо, понякога дори уплашено, но в едно нещо те досущ си приличаха — всички бяха изпълнени с невероятна злоба. Някои от тях — единици, разбира се — си тръгваха още преди да стигнат до импровизирания щанд на господин Гонт. Други пък хукваха да бягат, сякаш бяха видели самият дявол да си точи зъбите в мрака. Но повечето от посетителите оставаха и сключваха сделките си. И неусетно, докато Лийлънд Гонт ги задяваше, приел тази задкулисна търговия като забавно развлечение в края на деня, те постепенно се отпускаха.