— Просто говори, Клат! Зарежи официалностите!
— Бъстър — искам да кажа Данфърд — се прибрал вкъщи, свалил дръжката на кадилака си, нали знаеш, където бяха вързали с белезниците?
— Да. И?
— Ами… убил жена си, Алън. С чук. Намерили са я не ония от щатската, защото те допреди двайсет минути и пет пари не даваха за Бъстър. Намерил я Сийт Томас. Минал през дома на Бъстър на повторна проверка. Върна се преди няма и пет минути. Казва, че го свивало сърцето — изобщо не се учудвам. Бъстър направо й е размазал физиономията, навсякъде било само мозък и косми. Сега горе има цял взвод от въздухарите на Пейтън. Сложих Сийт в кабинета ти. Реших, че е по-добре да приседне, преди да припадне.
— Господи, Клат! Заведи го веднага при Рей ван Ален. Той е на шейсет и две и пуши „Кемъл“, откакто се помни.
— Рей е в Оксфорд, Алън. Отиде да помага на докторите да закърпят Хенри Пейтън.
— Тогава иди при помощника му. Как се казваше?
— Франкъл. Еверет Франкъл.
— Няма го. Звънях и в кабинета, и у тях.
— Какво каза жена му?
— Еверет е ерген, Алън.
— Боже Господи!
„Свиркай си!“ — бе надраскал някой на телефонния апарат. Алън горчиво се замисли над тази възможност.
— Мога да го закарам до болницата — предложи Клат.
— Не, трябваш ми там, където си. Има ли журналисти вече?
— Пълно е.
— Добре. Чуй какво ще направиш: като свършим с разговора, отиваш при Сийт. Ако не се чувства добре, излизаш навън, хващаш първия репортер, който ти се види що-годе нормален, омайваш го и го пращаш да докара Сийт тук, при мен.
— Ясно — отвърна Клат. После се поколеба за миг и добави: — Исках да отида в дома на Кийтън, но ония от щатската… не ме допуснаха на местопрестъплението! Какво ще кажеш, а, Алън! Как може да не ме пускат тия копелета! Та аз съм заместник-шериф!
— Разбирам те напълно, Клат. И на мен не ми харесва, но те просто си вършат работата. Виждаш ли Сийт оттам?
— А-ха.
— Е? Жив ли е?
— Седи зад бюрото ти, пафка и чете последния брой на „Провинциален полицай“.
— Добре — отвърна Алън. Идеше му да се разсмее и да заплаче едновременно. — Така става. Обаждала ли се е Поли Чалмърс, Клат?
— Не. Всъщност чакай. Ето справката. Мислех си, че е изчезнала. Звъняла е, Алън. Малко преди три и половина.
— Това го знам — отвърна той с гримаса. — А по-късно?
— Тук не пише, но това нищо не значи. Шийла я няма, а тия проклетници от щатската са навсякъде — как да ти кажа кой се е обаждал?
— Благодаря ти, Клат. Нещо друго?
— Да, има.
— Казвай!
— Намерили са пистолета, с който Хю е стрелял по Хенри, но Дейвид Фридмън от лабораторията не може да разбере какъв е. Бил автоматичен, но човекът твърди, че за пръв път вижда такъв пистолет.
— Сигурен ли си, че става въпрос за Дейвид Фридмън? — попита Алън.
— Да, Фридмън. Точно така му беше името.
— Дейвид Фридмън не може да не знае. Та той е „подвижна енциклопедия“ за оръжията!
— Да, ама не знае. Чух го с ушите си, докато разговаряше с приятеля ти Пейтън. Каза, че пистолетът малко приличал на немски „Маузер“, но липсвала обичайната маркировка и спусъкът бил по-различен. Мисля, че го пратиха в Огъста с куп други доказателства.
— Друго?
— В двора на Хенри Бофорт са намерили анонимна бележка. Била смачкана на топка и хвърлена до колата му — нали го знаеш тъндърбърда? И той е направен на нищо — също като колата на Хю.
Това подейства на Алън като плесница.
— Какво пишеше на бележката, Клат?
— Чакай малко — отвърна той и прелисти тефтерчето си. — А, ето я. „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“
— Лалугер ли?
— Да, точно така пише — изсмя се нервно Клат. — „Да не си посмял“ и „лалугер“ са подчертани.
— Казваш, че колата била направена на нищо?
— Да. Срязали са й гумите, като на Хю. Има и жестока драскотина по цялата дължина отдясно.
— Добре — каза шерифът. — Ето ти още една задачка: иди до бръснарницата, а после и до билярдната зала, ако се наложи, и разбери на кого е отказвал пиене Хенри през последните една-две седмици.
— А щатската полиция?
— Майната й на щатската полиция! — разпалено викна Алън. — Това е нашият град. Да не би да искаш да ми кажеш, че до пет минути няма да си намерил някой, който да знае нещо по този въпрос?
— Не, разбира се. Като идвах насам, видях Чарли Фортин пред „Уестърн Ауто“ с още двама-трима образи. Ако Хенри е имал зъб на някого, Чарли няма начин да не знае.
— Добре. Ония от щатската разпитваха ли го?