— Май не са.
— Значи ти ще го разпиташ. Но не мислиш ли, че и двамата знаем отговора, а?
— Хю Прийст — отвърна веднага той.
— Точно той.
„В края на краищата май не е е кой знае колко различно от първото предположение на Хенри Пейтън“ — помисли си.
— Добре, Алън. Ще се заема със задачата.
— И ми се обади веднага щом получиш еднозначен отговор. Моментално.
Той му даде номера, а после го накара да му го повтори, за да се увери, че е записал правилно.
— Ще се обадя — каза Клат и изведнъж избухна: — Какво става тук, Алън? Какво, по дяволите, става тук?
— Не знам.
Алън се почувства стар, много уморен и… ядосан. Вече не на Пейтън за това, че го изрита от следствието, а на онзи, който беше отговорен за всичките тия фойерверки. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че когато разплете цялата история, в дъното й ще се окаже един-единствен човек. Като пръчки динамит в адска машина нечия зловеща ръка бе свързала Уилма за Нети, Хенри за Хю, Лестър за Джон…
— Не знам, Клат, но скоро ще разберем.
Затвори и отново набра номера на Поли. Желанието му да се сдобри с нея постепенно отслабваше. На негово място се прокрадваше смътна, но силна тревога, почти панически страх, че тя е в опасност.
Телефонът звънеше ли звънеше, но… напразно.
„Поли, обичам те. Трябва да си поговорим. Моля те, вдигни слушалката. Трябва да поговорим, Поли. Обичам те. Моля те, обади се.“
Мислите се повтаряха в главата му като в латерна. Искаше му се да се обади на Клат и да го прати да я потърси незабавно, но не можеше да го направи. Нямаше да е редно — адската машина в Касъл Рок може би всеки момент щеше да избухне.
Но Алън… представи си, че Поли е една от брънките й?
Тази мисъл извика в съзнанието му смътна асоциация, но той не успя да я улови.
А телефонът отсреща, продължаваше да звъни. Алън остави слушалката във вилката и се върна на мястото си.
3
Поли не можеше да издържа повече. Обърна се и посегна към слушалката, но… телефонът спря да звъни.
„Още по-добре“ — помисли си тя.
Но така ли беше наистина?
В спалнята беше горещо като през юли, но нямаше как да отвори прозорците — миналата седмица беше накарала Дейв Филипс, местен занаятчия, да ги укрепи за зимата. Затова лежеше в леглото си по бельо и слушаше тътена на приближаваща буря. Искаше й се малко да подремне преди да стане и да се изкъпе, но не можеше да заспи.
Може би заради сирените, които виеха из града, но най-вече заради Алън. Или по-точно заради онова, което бе станало между тях. Не беше по силите й да приеме това гротескно предателство спрямо всичко, в което бе вярвала и на което се бе доверила, но не можеше и да го забрави. Мисълта й за миг политаше към нещо друго (сирените например, които виеха сякаш настъпваше краят на света), но после отново се връщаше към Алън. Нещо в тази история я глождеше отвътре, дразнеше я като песъчинка в окото.
„О, Алън, как можа?“ — питаше се отново и отново тя:
Гласът, който й отговори, я изненада. Беше гласът на леля Еви и зад хладния, лишен от емоции тон, с който старата дама винаги бе говорила, Поли почувства силен и тревожен гняв.
„Ако му беше казала цялата истина, момичето ми, никога нямаше да се стигне дотук.“
Тя подскочи в леглото. Гласът наистина беше тревожен, но най-тревожното бе, че беше неин. Леля Еви беше мъртва от години. Говореше й не тя, а собствената й съвест, използвайки гласа на леля Еви, както срамежлив вентрилок би прибягнал до уменията си, за да покани хубаво момиче на среща.
„Престани, момичето ми. Нали ти казах навремето, че този град е пълен с духове? Може би наистина съм аз. Наистина.“
Поли проплака уплашено и сложи длан на устата си.
„А може би не съм аз. В края на краищата има ли значение кой е? Важното, Триша, е друго: Кой пръв е прегрешил? Кой е лъгал пръв? Кой пръв е премълчал истината? Кой е хвърлил първия камък?“
— Не е честно! — извика в празната, гореща стая и се ужаси при вида на лицето си, отразено в огледалото отсреща.
Очакваше гласът на леля Еви отново да и опонира, но той не се обади и тя се отпусна бавно в леглото.
Може би наистина бе сторила първото прегрешение — ако премълчаването на част от истината и казването на две-три благородни лъжи може да се нарече грях. Но нима това даваше право на Алън да започне да я разследва като съвестен следовател, който издирва опасен рецидивист? Нима му даваше право да пусне името й в някаква междущатска компютърна система… или да й прати „опашка“, или както там го наричаха?
„Стига, Поли — прошепна й познат глас. — Престани да се измъчваш. В края на краищата постъпила си правилно. Не го ли видя, че и той се чувства виновен?“