— Ясно — изрече като насън Хенри. Изпитваше невероятно желание да се намира където и да било другаде, само не и в Касъл Рок. Но тъй като така или иначе беше там, молеше се поне Алън Пангборн да е с него. — Знаем ли какво е?
— Още не. Не е кураре, защото парализата настъпи накрая. Освен това курарето е сравнително безболезнено, а господин Бофорт имаше страхотни болки. Засега знаем само, че поразява в началото бавно, а после с шеметна бързина. Приемам.
— Това ли е всичко? Приемам.
— Боже Господи! — избухна Рей ван Ален. — Не ви ли стига? Радвайте се, че…
Прашеше, пукане, шум.
— Не Ви чувам, докторе. Повторете!
— Радвайте се, че оръжието е в сигурни ръце. Иначе един Господ знае, какви последици можеше да настъпят.
5
Кора Раск зави по Мейн Стрийт и тръгна бавно към „Неизживени спомени“. По пътя подмина яркожълт микробус „Форд“ с надпис „WPTD — КАНАЛ 5 — НОВИНИТЕ НА ЖИВО“, но не видя Данфърд „Бъстър“ Кийтън, който се звереше в нея с немигащи очи. И да го беше забелязала, тя едва ли щеше да го познае. Той в известен смисъл бе станал нов човек. А дори да го беше познала, тя просто нямаше да му обърне внимание. Имаше си свои проблеми и тревоги. А най-вече, имаше си ядове. И всичко това нямаше никаква връзка с мъртвия й син.
В едната си ръка Кора Раск държеше счупени очила.
Беше решила, че полицията ще я разпитва до второ пришествие… или поне докато не се побърка.
„Махнете се! — идеше й да им изкрещи тя. — Престанете да ми задавате всичките тия тъпи въпроси за Брайън! Арестувайте го, ако е направил нещо — баща му ще оправи работата, цял живот само за това го е бивало, да поправя разни неща, но ме оставете на мира! Имам среща с Краля и не мога да го карам да чака!“
По едно време забеляза шериф Пангборн да наднича през вратата и едва не изприказва всичко това с надеждата, че поне той ще я разбере. Той не беше като останалите — живееше в града, сигурно знаеше за „Неизживени спомени“, сто на сто си беше купил нещо от там. Тоест, нямаше начин да не я разбере.
Само дето в главата й изведнъж прозвуча спокойният и Разумен глас на господин Гонт: „Не, Кора. Недей да говориш с него. Той няма да те разбере. Той не е като теб. Изобщо не знае да пазарува. Кажи им, че искаш да отидеш в болницата при другия си син. Това ще ги разкара поне за известно време След това няма да има никакво значение.“
И тя им каза. Дори успя да пророни някоя и друга сълза като не мислеше за Брайън, а за това колко ли е нещастен Кралят без нея. Горкия Елвис!
Полицаите се хванаха на секундата и си отидоха. Само ония в гаража останаха. Кора не знаеше какво търсят там но хич не я беше грижа. Тя грабна вълшебните си очила от масата й хукна към спалнята. Затвори се вътре, свали халата си; легна на леглото и си сложи очилата.
Миг по-късно вече беше в Грейсленд. Облекчение, очакване и невероятна възбуда изпълниха душата й.
Тя се спусна, гола и красива, по извитото стълбище към втория етаж. Коридорът, украсен с екзотични пана, беше широк като магистрала. Тръгна към двойната врата в дъното, а босите й крака нежно зашумоляха в дебелия килим. Ръката й посегна към дръжката и вратата се отвори. Спалнята на Краля бе обзаведена изцяло в черно и бяло — черни стени, бял, пухкав килим на пода, черни завеси на прозорците, бял волан на черната кувертюра върху леглото. Единствено таванът не беше нито черен, нито бял, а полунощно син с хиляди електрически звездици по него.
Кора погледна към леглото и се вцепени.
Кралят наистина лежеше там, но не беше сам.
Върху него, като на конче, седеше Майра Ивънс. При шума от отварянето на вратата тя се обърна и погледна към Кора. Кралят изобщо не се помръдна. Той продължаваше да гледа към Майра, примигвайки с прекрасните си, сини очи.
— Майра! — извика Кора. — Какво правиш тук?
— Ами-и… — отвърна самодоволно тя — … определено не мия чинии.
Кора зяпна като риба в усилието си да поеме глътка въздух и извика:
— Ще… ще… ще припадна!
— Ами върви да припадаш тогава — отвърна Майра и усили темпото, с което яздеше Краля. — И свали тия тъпи очила. Изглеждат ужасно. Махай се оттук. Върви си в Касъл Рок. Ние с Елвис сме заети… нали, скъпи?
— Да, сладурче — отвърна той. — Като дървеници в дъбов паркет.
Изненадата отстъпи пред обзелата я ярост и вцепенението напусна Кора. Тя се хвърли срещу така наречената си приятелка с намерението да изчовърка подлите й очички. Но когато посегна, Майра замахна — без да пропуска нито един такт от ездата си — и свали очилата от лицето й.
Кора стисна очи от изненада… а когато ги отвори отново, вече лежеше в собственото си легло. Очилата се търкаляха счупени на пода.