— Не — простена тя и се смъкна от леглото.
Идеше й да завие, но някакъв вътрешен глас — не нейния, разбира се — я подсети, че полицаите в гаража ще чуят и ще дотърчат да видят какво става.
— Не! Майчице, нееее!
Опита се да постави парчетата върху изящните златни рамки, но напразно. Очилата бяха счупени. Счупени от тая долна развратница Майра Ивънс. От приятелката й Майра Ивънс, която незнайно как се бе озовала в Грейсленд и която дори в момента — докато Кора правеше отчаяни опити да сглоби безценните си очила — се любеше с Краля.
Жената вдигна глава. Очите й бяха две черни, бляскави цепнатини.
— Ще я убия! — прошепна дрезгаво тя. — Да пукна, ако не го направя!
Тя прочете табелката на вратата на „Неизживени спомени“, спря се за миг, замисли се и след като реши какво да прави, тръгна към задния вход. На ъгъла едва не се сблъска с Франсин Пелтие, която тъкмо излизаше от вратата и бързо скри нещо в чантичката си. Но Кора дори не я удостои с поглед.
На средата на тесния проход, зад една дървена маса, която изпълняваше ролята на своего рода барикада пред задния вход на магазина, седеше самият господин Гонт.
— А, Кора! — възкликна той. — Тъкмо се чудех дали не си забравила да наминеш насам.
— Тази кучка! — просъска жената вместо поздрав. — Тази двуличница, тази измамница!
— Извини ме, Кора — прекъсна я мъжът с присъщата си любезност на продавач, — но като че ли си пропуснала да се закопчаеш — посочи той с един от дългите си пръсти, които всеки запомняше, роклята й.
Тя беше навлякла върху голото си тяло първата попаднала й дреха и в бързината бе успяла да закопчае само най-горното копче. Но надолу, точно там, където се намираха скритите й прелести, роклята широко се разтваряше и гъстите й къдрици се показваха. Коремът й, закръглен добре от многото кифлички, понички и пияни вишни, които си похапваше по време на „Санта Барбара“ (и другите й любими предавания), стърчеше бял и гладък.
— На кого му пука? — тросна му се Кора.
— Във всеки случай не и на мен — отвърна спокойно господин Гонт. — С какво мога да ти бъда полезен?
— Тая кучка се чука с Краля. Счупи ми тъмните очила. Искам да я убия.
— Наистина ли? — сбърчи вежди търговецът. — Е, не мога да кажа, че не ти съчувствам, Кора, защото всъщност напълно ти влизам в положението. Не знам дали жена, отнела мъжа на приятелката си, заслужава да живее. Всъщност спокойно бих могъл да кажа и обратното, тъй като цял живот съм бил най-вече търговец и нещата, свързани с душата, малко или много са ми убягвали. Но пък, от друга страна, когато една жена умишлено отнеме на друга богатството, на което тя най-много държи… тогава като че ли нещата стават доста по-сериозни. Не мислиш ли?
Леко се усмихна. Усмивката й беше жестока, безмилостна, усмивка на обезумяла жена. С други думи това беше усмивката на човек, който определено е загубил способността да разсъждава нормално.
— Прав си, по дяволите — съгласи се Кора Раск.
Господин Гонт се извърна за миг на другата страна. Когато се обърна отново към нея, в ръката си държеше автоматичен пистолет.
— Да не би случайно да ти трябва нещо такова? — попита я той.
Глава втора
1
След като привърши с Миртъл, Бъстър изпадна в състояние на още по-дълбок потрес. Имаше чувството, че смисълът на всичко постоянно му убягва. Мислеше за Тях — целият град беше пълен с такива като Тях, — но вместо оправдания гняв, за който се знае срещу какво е насочен, завладял го преди няколко минути, все по-силно го обземаше непреодолима досада и безразличие. Имаше ужасно главоболие. А от размахването на чука едновременно го боляха и ръката, и гърбът.
Погледна ръцете си и установи, че все още държи чука. Разтвори пръсти и инструментът тупна върху линолеума в кухнята, а около него се образува голямо петно кръв. Бъстър остана да се взира в петното в продължение на около минута с интерес, присъщ на някой бавноразвиващ се. Изглеждаше му сякаш кръвта по пода представляваше набързо надраскана скица на лицето на баща му.
Закрачи из дневната и кабинета си, като през цялото време разтъркваше рамото и ръката си. Веригата на белезниците дрънчеше и това го подлудяваше. Отвори вратата на гардероба, клекна, навря се под дрехите, които висяха най-отпред, и изрови кутията с играта. С мъка се надигна отново (белезниците се бяха закачили за една от обувките на Миртъл и като изруга тихо, я изрита обратно в гардероба), сложи кутията върху бюрото си и седна на стола. Но вместо вълнение усещаше само тъга. „Печелившият билет“ беше чудесен, но какво можеше да му помогне този факт сега? Вече нямаше никакво значение дали щеше да върне парите или не. Беше убил жена си. Никой не можеше да отрече че Тя си го заслужаваше, но Те нямаше да погледнат на нещата от този ъгъл. С голяма радост щяха да го бутнат в най-мрачния и най-затънтен затвор и с още по-голямо удоволствие щяха да захвърлят някъде ключа.