— Не може да бъде! — продължаваше да се чуди съветникът. — Това е… това е чудесно!
— Значи грешката е била у теб, така ли да разбирам? — настояваше търговецът.
— Да… така ще да е било.
— И ти признаваш, че грешката е била у теб?
— Аз ли?… Да, признавам.
— Добре. Тогава вече не мога да те спра, иди и си тегли куршума! Макар че ще бъда разочарован от постъпката ти. Мислех си, че най-сетне съм срещнал човека, който има достатъчно смелост, за да Им тегли един шут в задника. Но разбирам, че просто така си си говорил, че не си по-различен от всички останали — въздъхна господин Гонт. Това беше въздишката на човек, който най-накрая е разбрал, че това, което му се е привидяло в края на тунела, не е било светлина, а само илюзия.
Но нещо странно се случи с Бъстър Кийтън. Изведнъж той усети как цялата му жизненост и решимост са се върнали. Като че ли собственият му цвят възвръщаше някогашната си сила, а тялото му започваше да излъчва светлина.
— Искате да кажете, че още нищо не е свършено?
— Явно като ученик си пропуснал стихотворение номер 101: „Никога не е късно да потърсиш нови светове.“ Не и ако си мъжко момче. Та аз не направих ли всичко за вас, господин Кийтън? Разчитах на вас, не знам дали ме разбирате.
— Мисля, че ми беше по-приятно да ме наричате просто Дан — прекъсна го Бъстър.
— Добре, Дан. Наистина ли смяташ да напуснеш по толкова тъп и страхлив начин живота?
— Не! — извика той. — Просто… си помислих какъв е смисълът? Има толкова много като Тях.
— Трима добри люде могат да създадат доста главоболия, Дан.
— Трима? Трима ли казахте?
— Точно така… Има още един човек, който е с нас. Още някой, който усеща истинската опасност, който разбира какво ни готвят Те.
— Кой? — нетърпеливо попита Бъстър. — Кой?
— Ще научиш, когато му дойде времето — заяви господин Гонт. — Но сега това, с което най-малко разполагаме, е именно то. Всеки момент Те ще дойдат при теб.
Съветникът погледна през прозореца на кабинета и присви очи като копой, който е усетил неприятелско присъствие. Улицата все още бе пуста, но това нямаше да продължи дълго. Можеше да Ги усети как тихомълком се промъкват, как се тълпят около него, готови да го унищожат.
— Какво да направя?
— Значи продължаваш да си от моя отбор, така ли? — попита господин Гонт. — И въпреки всичко мога да разчитам на теб?
— Да!
— До последно?
— Докато адът не изстине или самият вие не поискате.
— Чудесно. Сега, Дан, слушай внимателно.
И докато търговецът говореше, а Бъстър слушаше и неусетно изпадаше в онова хипнотично състояние, което господин Гонт можеше винаги да внуши у събеседниците си навън се чуха първите предвестници на наближаващата буря.
3
Пет минути по-късно Бъстър излезе от дома си. Върху тениската си беше сложил тънко яке, опитвайки се да скрие ръката с белезниците в джоба си. На няколко десетки метра надолу по улицата — точно там, където господин Гонт му беше казал, че ще го намери — бе паркиран пикапът. Беше боядисан в яркожълто, така че минувачите да се заплесват повече по надписите отстрани и да не обръщат внимание на шофьора. Пикапът всъщност почти нямаше прозорци, а от двете му страни беше изписано името на портландската телевизионна станция.
Съветникът се огледа, увери се, че никой не го наблюдава, и влезе в пикапа. Господин Гонт му беше казал, че ключовете ще бъдат под седалката, където и бяха. На мястото до шофьора стоеше оставена книжна кесия. В нея той откри руса перука, очила с метални рамки и стъклено шишенце.
Сложи си перуката с известно нежелание — беше дълга и разрошена и повече подхождаше на рок певец, — но като се видя в огледалото, сам се учуди колко добре му стои. Освен това го подмладяваше. И то много. Очилата бяха от обикновено стъкло, но променяха външността му (или поне така си мислеше Бъстър) дори повече, отколкото перуката. Правеха го да изглежда красив, красив като Харисън Форд в „Брега на комарите“. Само за миг Бъстър от петдесети две годишен мъж се беше превърнал в трийсетгодишен младеж, който при това с нищо не издаваше, че не работи в портландската телевизия. Вярно, нямаше вид на репортер не притежаваше излъчването на хората от екрана, но съвсем спокойно можеха да го вземат за оператор или дори продуцент.
Разви капачката на шишенцето и направи неприятна гримаса — това нещо вътре вонеше като разтопен акумулатор за трактор. От гърлото на бутилката се надигна тънка струйка дим. „Трябва да внимаваш с това нещо, Бъстър — каза си той. — Много трябва да внимаваш.“