— Това се казва номер — заключи Шон, на когото този фокус направил още по-голямо впечатление от предишния, и Алън се съгласи. Беше се получил завидно ефектен завършек на евтиния трик, с който той беше събирал ума още на съучениците си в долните класове. За съжаление този ефект не би могъл да се постигне с новата пружинка, която сгъваемите цветя несъмнено щяха да получат в идните дни. Те отново щяха да се сгъват бързо и зрителят не би могъл да се наслади на магията, получила се съвсем случайно сега.
— Благодаря — поклони се на публиката си Алън и може би за последно прибра сгъваемия букет под каишката на часовника си. — Ако не искаш цветя, тогава какво ще кажеш за някоя монета от четвърт долар, а? Можеш да си вземеш кола от машината.
Надвеси се над момчето и съвсем непринудено извади четвърт долар от носа му. То се усмихна развеселено.
— Их, да му се не види, забравих, че колата е вече седемдесет и пет цента, нали така? Това е то — инфлация. Но спокойно…
И Алън извади още една монета от устата на Шон, а после взе, че откри трета в ухото му. Но усмивката на детето лека-полека започна да угасва и той разбра, че ще е най-добре, ако се заеме с работата, за която беше дошъл.
— Пази си ги. Като се пооправиш, ще ги използваш.
— Благодаря, господине.
— Винаги си добре дошъл, Шон.
— Къде е татко? — попита момчето. Гласът му бе поукрепнал.
На Алън въпросът му се стори малко странен. Както всеки друг и той би сметнал за по-нормално, ако момчето бе попитало първо за майка си. В крайна сметка то беше само на седем години.
— Скоро ще бъде тук, Шон.
— И аз се надявам. Искам да дойде.
— Знам, че искаш да го видиш. — Алън за миг се замисли, но добави: — И мама ще дойде скоро.
Шон сякаш изпадна в дълбок размисъл при тези думи, но накрая само поклати отрицателно глава. При това движение възглавницата под него леко прошумоля.
— Не, няма да дойде. Много е заета.
— Толкова заета, че няма да дойде да те види? — не можеше да повярва шерифът.
— Да. Много е заета. На мама й идва на гости Кралят. Затова повече не ме пуска в стаята си. Заключва вратата, слага си тъмните очила и чака да дойде Кралят.
Алън си спомни за госпожа Раск в мига, когато я разпитваха от щатската полиция. Говореше бавно и несвързано. На масата до нея стояха слънчеви очила. Сякаш не можеше да се раздели с тях — едната й ръка постоянно ги докосваше. От време на време тя рязко я дръпваше — сякаш се страхуваше някой да не обърне внимание какво точно прави, — но после, само след няколко секунди ръката се връщаше отново при очилата. Тогава той си беше помислил, че държането й се дължи или на изживения шок, им по-скоро на въздействието на някакво успокоително. Но сега започваше да се чуди дали причината не е друга. Питаше се и дали не си струва да продължи в тази посока, вместо да разпитва Шон за Брайън. А може би двете неща бяха свързани?
— Вие май не сте истински магьосник — разкри го Шон. — Да не сте полицай?
— Ъ-хъ.
— Да не би да сте от щатската полиция? От онези със сините коли, които карат много бързо?
— Не, аз съм местният шериф. Обикновено карам кафява кола с по една звезда от двете страни, крято наистина се движи много бързо, но днес по изключение съм със старо комби, дето все забравям да го продам — усмихна се Алън. — Виж, то е много бавно.
Това обаче предизвика известен интерес.
— А защо не си карате кафявата полицейска кола?
„И така, излиза, че няма да те питам нито за Джил Мизлабурски, нито за брат ти — помисли си шерифът. — Джил не знам, но с Брайън нещата сигурно са били много зле.“
— Да ти кажа честно, вече забравих. Днес беше дълъг ден.
— Вие като шерифа от „Млади стрелци“ ли сте?
— Ъ-хъ. Нещо такова.
— Двамата с Брайън си взехме под наем касетата с филма и го изгледахме. Беше най-страхотното нещо, което можеш да си представиш. Искахме да гледаме и „Млади стрелци II“ когато го даваха на „Вълшебния фенер“ в Брайтън миналото лято, но мама не ни пусна, защото бил забранен за деца. Не ни пускат да гледаме забранени филми. Само понякога татко ни разрешава да ги гледаме на видеото вкъщи. Двамата с Брайън много харесвахме „Млади стрелци“ — повтори Шон, но в същия миг погледът му се помрачи. — Но това беше, преди той да получи снимката.
— Коя снимка?
За пръв път по лицето на момчето се изписа вълнение. Сякаш изведнъж се беше изпълнило с някакъв непреодолим ужас.
— Снимката с бейзболиста. Една много специална снимка на бейзболист.
— Така ли? — спомни си Алън за броя на „Плеймейт“, който беше открил в стаята на самоубилото се момче и снимките с бейзболисти вътре — Брайън им викал „далавераджийчета“. — Той обичаше да събира снимки на бейзболисти, нали, Шон?