— Да.
— Шон… — понечи да го попита нещо, но замълча. Имаше чувството, че се е превърнал в електрическа жица и го пронизва ток с високо напрежение.
— Какво?
— Майка ти… дали и тя си е купила слънчевите очила от „Неизживени спомени“?
— Да.
— Тя ли ти го каза?
— Не, но знам, че ги е купила оттам. Тя си слага слънчевите очила и по този начин извиква Краля при себе си.
— Кой Крал, Шон? Знаеш ли?
Момчето го погледна недоумяващо, сякаш беше казал най-невероятната глупост на света.
— Елвис. Той е Кралят.
— Елвис — повтори Алън. — Че кой друг наистина?
— Искам баща си.
— Знам, сладурче. Само още няколко въпроса и ще те оставя. Ще поспиш и като се събудиш, баща ти ще е тук. Шон, Брайън каза ли ти кой е отровният човек?
— Да, господин Гонт. Собственикът на магазина. Той е отровният човек.
Сега пък Алън се сети за Поли — за Поли, когато казваше след погребението: „Според мен това беше просто единственият начин да си намеря истинския лечител… Доктор Гонт. Доктор Лийлънд Гонт.“
Спомни си за малкия сребърен амулет, който тя си беше купила от „Неизживени спомени“, как го беше извадила от чантата си и му го беше показала… но в мига, когато той понечи да го поеме, ръката й изведнъж го беше закрила. Тогава за пръв път видя подобно изражение у Поли, едновременно на подозрение и на наранено чувство за собственост. Тъничкият й гласец прозвуча писклив, треперещ и плачлив — нещо, което също не беше забелязвал никога у нея. „На никого не му е леко да открие, че лицето, което си е мислил, че обича, се е оказало само маска… Как можа да си помислиш да ме измамиш?… Как можа!“
— Какво си и казал! — промълви той, без дори да си даде сметка, че говори на глас. Както и че е стиснал в ръка а от пръчките на леглото и бавно я върти между свитите си пръсти. — Какво си й казал? И как, по дяволите, си я накарал да ти повярва?
— Господин шериф, добре ли сте?
Той се овладя и ръката му се отлепи от пръчката.
— Да… нищо ми няма. Сигурен си, че Брайън ти е казал за господин Гонт, така ли, Шон?
— Да.
— Благодаря ти — надвеси се Алън над момчето, стисна ръката му и го целуна по хладната и пребледняла буза. — Благодаря ти, че говори с мен — каза и стана от стола.
Имаше една работа, която вече цяла седмица си повтаряше, че трябва да свърши, но все нещо го задържаше в последния момент — да се отбие в магазинчето на новоустановилия се в Касъл Рок търговец. Не ставаше дума нито за сериозно запознанство, нито да купува нещо; просто да му се обади, да го посрещне с добре дошъл от името на целия град, да го осведоми накратко какви са процедурите, ако има неприятности. Често се беше сещал за това си намерение, веднъж дори беше минал покрай магазина, но кой знае защо така и не се беше наканил да влезе вътре и да се разговори със собственика. Чак днес, покрай случая с Поли, Алън бе започнал да се чуди дали господин Гонт няма пръст в цялата работа, но вече като че ли беше късно — лайната се бяха изсипали върху вентилатора, тъй да се каже, а в същото време той се оказваше с вързани ръце на трийсет километра от града, за чиято сигурност трябваше да се грижи.
„Дали не ме държи нарочно настрана? Дали, без да знам, не съм стоял през цялото това време настрана?“
Във всеки друг момент подобен въпрос би му се сторил смешен, дори глупав, но точно сега, точно в тази спокойна, сенчеста стая той му изглеждаше повече от уместен.
Внезапно си каза, че на всяка цена трябва да се върне в Касъл Рок. Трябваше да се върне, и то незабавно.
— Господин шериф?
Алън се обърна към Шон.
— Брайън каза и нещо друго — добави момчето.
— Наистина ли? И какво беше то, Шон?
— Брайън ми каза, че господин Гонт изобщо не бил човек.
10
Алън излезе в коридора и се насочи към вратата, над която с големи букви беше изписано: „ИЗХОД“. Ходеше на пръсти и с ужас очакваше как всеки момент заместничката на госпожица Хендри ще му кресне в гърба. Но единственото лице, с което имаше случай да се разговори, беше някакво малко момиченце, застанало на вратата на стаята си. Русите му коси бяха вързани на две големи опашки, спускаха се на раменете му и прикриваха избелялата розова пижама, а ръцете му държаха някакво одеяло. Като го гледаше колко е изтъркано, Алън си каза, че това одеяло сигурно не е кое да е, ами най-любимото на света. Момиченцето беше босо, панделките около плитките му бяха вързани накриво, а изпитото му личице почти се изгубваше под огромните очи, които наблюдаваха непознатия. Ако се вярваше на изражението на това пребледняло личице, трудно беше да си представи, че някъде по земята има по-нещастен човек от това дете.