— Ти носиш пистолет — отбеляза момиченцето.
— Вярно е.
— И баща ми си има пистолет.
— Наистина ли?
— Да, и то по-голям от твоя. По-голям от целия свят, ако искаш да знаеш. Ти да не си някой караконджул?
— Не, сладурче — поклати глава Алън, но неволно си помисли как тази вечер караконджулите са си дали среша в собствения му дом.
Бутна вратата в дъното на коридора, слезе по стълбите на долния етаж, бутна още една врата и излезе навън, за да се потопи в здрача, изпреварил с някоя и друга минута знойната лятна вечер. Забърза по посока на паркинга. На запад, по посока на Касъл Рок прогърмяваше и се усещаше да наближава буря.
Алън отключи вратата, влезе в старото комби и откачи от мястото му микрофона на радиостанцията си.
— Тук първи, тук първи, искам базата. Предавам.
Но му отвърна само шумотевицата по развалената връзка.
Проклета буря.
„А може би главният караконджул нарочно я е предизвикал“ — прошепна му някакъв глас. Алън вече не бе в състояние да отхвърли тази мисъл с усмивка.
Опита отново, но в слушалките друг отговор не се получи, затова потърси щатската полиция в Оксфорд. Този път връзката беше чудесна. Човекът от другата страна му съобщи, че в района на Касъл Рок се е развихрила магнитна буря и връзките с града са били прекъснати. Дори телефоните работели само когато си пожелаели.
— Ще се свържете с Хенри Пейтън и ще му наредите от мое име да задържи човек на име Лийлънд Гонт. За начало ще го счетем за необходим за следствието свидетел. Името му е Гонт. Г като „генерал“. Записахте ли? Край.
— Записвам дума по дума, шерифе. Гонт, Г като „генерал“. Край.
— Кажете му, че Гонт може да се окаже подстрекател към убийствата на Нети Коб и Уилма Джърсик. Край.
— Записах. Край.
— Това е всичко. Край.
Той остави микрофона на мястото му, запали двигателя и потегли към Касъл Рок. Преди да излезе от Бриджтън, се спря на паркинга пред един магазин от веригата „Червена ябълка“ и използва телефона, за да позвъни в службата си. Отсреща се дочуха две прещраквания, след което нечий записан на лента глас му съобщи, че номерът, който търси, е временно изключен от централата.
Затвори и бързо се върна при колата си. Този път тичаше. Преди да излезе от паркинга и да се включи в шосе № 117, Алън включи сигналната лампа и я постави покрива на комбито. Не беше изминал и два километра, когато старият форд, колкото и да се тресеше и да дрънчеше, вече беше вдигнал сто и двайсет километра в час.
11
Ейс Мерил се завърна в Касъл Рок заедно с падащия мрак.
Светкавиците се стрелкаха из простора над главата му и пронизваха с огнените си шишове безпомощната земя, а той караше своя шевролет по Касъл Стрийм Бридж, смъкнал прозорците, защото дъждът още не беше завалял, а от горещина едва се дишаше.
Ейс беше мръсен, уморен и ядосан. Въпреки бележката, която беше получил, бе обиколил още три от местата, обозначени на картата, и пак не му се щеше да повярва какво точно му се беше случило. С две думи не искаше да повярва, че са го изиграли. На всяко от трите места беше открил по един плосък камък и под камъка метална кутийка. В две от тях имаше още от онези мръсни рекламни купони, а в третата, намерена в блатистата земя зад фермата на Страутови, се мъдреше само някаква си стара химикалка. На нея беше нарисувана жена с прическа, каквито са носели през четиридесетте. Беше облечена в бански костюм, също модел от четиридесетте, ако се съдеше по формата му на туба за бензин. Като се обърнеше химикалката надолу, банският костюм изчезваше.
Голямо съкровище, няма що!
Беше потеглил с колата си към Касъл Рок и беше надул газта докрай. Погледът му беше като на обезумял, а дънките му бяха изкаляни до коленете, но това нямаше значение. Значение имаше единствено Алън Пангборн, който трябваше да умре. После Ейс щеше да си вдигне чуковете и да се измете на западния бряг — както трябваше да го е сторил още отдавна. Ако убиеше шерифа, може би щеше да някакви пари у него, а може би нямаше. Така или иначе, едно беше сигурно: това копеле щеше да умре, и то да умре по болезнен начин.
Едва пет километра преди моста Ейс се сети, че не носи оръжие. Беше опитал да свие някой от автоматичните пистолети в кембриджкия гараж, но оня проклет касетофон се беше включил и му беше изкарал акъла. Но това не му пречеше да разбере къде са пистолетите.
Точно така.
Колата мина по моста… и трябваше да спре на пресечката на главната улица с алеята към воденицата, въпреки че по всички правила той имаше предимство.
— Какво, по дяволите, става? — изруга под носа си.