Долната главна улица се беше превърнала в същинско бойно поле, из което се стрелкаха полицейски коли, светлини, телевизионни екипи, както и тук-там — групички безмълвни зяпачи. Бойните действия като че ли се развиваха най-вече около сградата на местната администрация. Сякаш на градските съветници изведнъж им беше хрумнало да устройват карнавали.
Но Ейс ни най-малко не се вълнуваше от това какво става в Касъл Рок: ако ще целият град да го покосеше чума или пък някой да го вдигнеше във въздуха, това него не го засягаше. Интересуваше го само проклетият скалп на онзи кучи син Пангборн; той трябваше да го овеси около колана си и нищо друго. Но как да успее, след като полицията в щата Мейн, до последното ченге, се беше скупчила около бюрото на шерифа?
Но отговорът дойде от само себе си. „Господин Гонт ще измисли нещо вместо мен. Той държи цялата необходима артилерия и няма как да не знае за какво да я използва. Трябва да се отиде при него.“
Ейс погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че от другата страна на моста се задават още сини светлини. Още ченгета… „По дяволите, какво се е случило този следобед?“ — пак си помисли той, но това беше въпрос, на които спокойно можеше да потърси отговора друг път… или ако се наложеше, изобщо да не си прави труда. Сега си имаше друга работа, трябваше да я свърши, а ако не се махнеше навреме от пътя, идващите отзад коли можеха да му попречат.
Ейс зави по алеята към воденицата, после кривна вдясно в улицата с кедровите дървета, заобиколи централната част на града и отново излезе на главната улица. Спря за момент пред светофара, погледна още веднъж към сините светлини в подножието на хълма и паркира пред витрината на „Неизживени спомени“.
Излезе от колата, пресече улицата и прочете табелката на прозореца. За момент изпадна в пълно отчаяние — това не го беше очаквал. Не се нуждаеше само от пистолет, трябваше му и малко от онзи, другия барут, който господин Гонт пазеше за него. Но след това се сети за служебния вход. Заобиколи ъгъла на улицата, без да обръща внимание на яркожълтия пикап, паркиран на двайсет-трийсет метра нагоре по улицата, нито на човека в него (Бъстър беше седнал на мястото на шофьора), който през цялото време го наблюдаваше. Щом влезе в прохода, Ейс се блъсна в някакъв мъж, нахлупил шапка от туид ниско над очите си.
— Ей, гледай къде вървиш, татенце — викна му Мерил.
Непознатият с шапката вдигна глава, оголи зъби и изръмжа насреща му. В същия миг ръбата му извади от джоба автоматичен пистолет и го насочи към него.
— Не се заяждай с мен, приятел, да не хапнеш и ти малко олово.
Ейс вдигна ръце и отстъпи крачка назад. Другият не се беше изплашил ни най-малко; но го беше учудил, и то силно.
— Не мен, господин Нелсън. Аз си нямам вземане-даване с вас.
— Така си е — съгласи се мъжът с шапката и между другото попита: — Случайно да си виждал оня гъзоблизе Джюът?
— Ъ-ъ… оня от училището ли?
— От средното училище, точно така… ти да знаеш друг с това име в града? Я се стегни, за Бога!
— Не бях в града, чак сега идвам — отвърна предпазливо. — В интерес на истината, никого не съм виждал, господин Нелсън.
— Както и да е, ще го намеря и ще го превърна в една жалка торба с лайна, така да знаеш. Да ми убие папагала и да се подиграва с майка ми. — Присви очи Джордж Т. Нелсън и допълни: — Тази вечер съветвам всички да стоят далеч от мен.
Ейс послуша съвета му.
Другият мъж прибра пистолета в джоба си и изчезна зад ъгъла. По походката му човек можеше да отсъди, че наистина са го направили на маймуна и има за какво да си връща. Мерил постоя още малко с ръце, вдигнати високо над главата. Господин Нелсън бе учител по трудово обучение в гимназията. Ейс винаги го беше смятал за един от онези хора, за които се казва, че и на мравката правят път, но сега явно трябваше да си промени мнението. Освен това не му беше трудно да разпознае пистолета: предната нощ сам беше докарал цял сандък точно такива от Бостън.
12
— Ейс! — зарадва се господин Гонт. — Идваш тъкмо навреме.
— Трябва ми пистолет — мина по същество той. — Както и от първокласния прашец, ако още ти е останало.
— Да, да… за всичко ще му дойде времето. Ще ми помогнеш ли с тази маса, Ейс?
— Ще убия Пангборн — продължи Ейс. — Открадна ми проклетото съкровище и аз ще го убия.
Господин Гонт го изгледа с плоските си, жълти очи, сякаш беше котка, дебнеща мишка… и в този миг той наистина се почувства като жалка мишка.
— Не ми губи времето с неща, които вече знам — предупреди го търговецът. — Ако искаш помощта ми, Ейс, най-добре ти сега да ми помогнеш.