Ейс хвана масата за единия край и двамата я прибраха вътре в склада на магазина. Господин Гонт се наведе и от земята някаква табела, на която пишеше:
Постави я на вратата и заключи. Вече завърташе ключа, когато Ейс се усети, че всъщност табелата не беше закачена с нищо, което да я държи: нямаше нито кабарчета, нито скоч — нищо! Но тя все пак си беше останала на вратата.
Погледът му се спря на сандъка с автоматичните пистолети и кутиите с патрони. Бяха останали само три пистолета и три комплекта амуниции.
— Свети Боже! Къде изчезнаха останалите?
— Търговията вървеше тази вечер, Ейс — похвали се господин Гонт, доволно потривайки ръце. — Вървеше, и то много добре. А сега ще потръгне още по-добре. Имам работа за теб.
— Но нали ти казах! — прекъсна го Мерил. — Шерифът ми открадна…
Без дори да го е видял да мръдне, Лийлънд Гонт вече се беше нахвърлил отгоре му. Дългите му, грозни ръце се вкопчиха в тениската му и го вдигнаха във въздуха като перце. От устата на Ейс се изтръгна вик на изненада и уплаха. Ръцете, които го държаха, сякаш бяха от стомана. Господин Гонт го вдигна високо над главата си, а мъжът гледаше отгоре пламналото му като огън лице и нямаше представа как се е озовал там. Въпреки обзелия го ужас успя да забележи пушека — или може би парата, — която изпускаха ушите и ноздрите на господин Гонт. Сякаш имаше пред себе си дракон, приел човешки образ.
— Ти на мен НИЩО не ми казваш! — изкрещя му насреща търговецът. Езикът му се показа между грамадните му като надгробни камъни зъби и Ейс забеляза, че при върха си се раздвоява — като език на змия. — Аз на теб казвам ВСИЧКО! Ще мълчиш, когато имаш пред себе си възрастни хора, Ейс, защото те знаят по-добре! Ще мълчиш и ще ме слушаш! Ще мълчиш и ще ме слушаш! ЩЕ МЪЛЧИШ И ЩЕ МЕ СЛУШАШ!
Той го завъртя два пъти около главата си, както би се развъртял някой пехливанлия по панаирите, за да събере очите на зрителите, и го запокити към отсрещната стена. От удара в главата му избухнаха фойерверки. Погледът му се проясни, а насреща му стоеше все същият ужасяващ Лийлънд Гонт, който се беше надвесил над лицето му, скърцаше зловещо със зъби и изпускаше пара.
— Не! — изкрещя Ейс. — Не, господин Гонт, моля ви! НЕ!
Ръцете се бяха превърнали в орлови нокти, които пред очите на нещастника се издължаваха и изостряха… или пък са си били такива от самото начало? „Може би са си били такива от самото начало, а просто аз не съм ги забелязал.“
Ноктите разкъсаха тениската му, а димящите ноздри облъхнаха изплашеното му лице.
— Готов ли си да ме изслушаш, Ейс? — попита господин Гонт. При всяка дума горещи вълни блъсваха нещастника в лицето. — Готов ли си или да разпоря евтините ти черва, които на нищо не могат да устискат, и да свърша веднъж завинаги с теб?
— Да! — проплака Ейс. — Искам да кажа не! Ще слушам!
— Ще бъдеш ли моето послушно момче за всичко? Ще изпълняваш ли заповедите ми?
— Да!
— Даваш ли си сметка какво ще ти се случи, ако не го направиш?
— Да! Да! Да!
Направо ми се повдига от теб, Ейс — заключи търговецът, — но точно това харесвам у хората. — Блъсна го той отново в стената. Ейс се отпусна безпомощно надолу и застана на колене, опитвайки се да успокои дишането си. Погледът му шареше по прашния под. Страхуваше се да погледне чудовището право в очи.
— Само да си помислиш да направиш нещо против волята ми, Ейс, ще се погрижа да се запознаеш с всички изненади на ада. Ти ще си получиш твоя шериф, за това не се тревожи. Но засега той е извън града. А сега стани.
Ейс се изправи бавно на крака. Главата му продължаваше да кънти, тениската му висеше жалко на парцали.
— Нека те попитам нещо — възвърна присъщата си любезна усмивка господин Гонт, която като че ли не изглеждаше неуместна. — Ти харесваш ли това малко градче? Обичаш ли го? Окачил ли си си снимки по стените на скапаната си барака, за да ти напомнят за отминали дни, когато пчелите жилеха, а кучетата хапеха?
— Със сигурност не — отговори му Ейс, който още не можеше да се успокои. Гласът му звучеше на приливи отливи — ту силен, ту слаб, в зависимост от туптенията на сърцето му. Трябваха му невероятни усилия, за да успее да се изправи и да се задържи на краката си, които сякаш бяха омекнали. За всеки случай се беше облегнал на стената и внимателно наблюдаваше господин Гонт.
— Би ли ти се сторило твърде ужасяващо, ако поискам от теб, докато чакаш шерифа да се върне, да изтриеш тази малка паланка от лицето на земята?
— Тази дума ми е непозната — опита се да се измъкне той.