— Мисля, че наистина знам. Качвайте се, господин Мерил. Имаме да изпълняваме поръчки.
— Да започнем с гаража — предложи той все така усмихнат.
Глава трета
1
Преподобният Уилям Роуз, който беше застанал за пръв път зад катедрата на Обединената баптистка църква в Касъл Рок през май 1983 година, бе дълбоко религиозен човек; в това никой не се съмняваше. За нещастие той притежаваше в същото време и забележителна вътрешна енергия, както и известна доза лукавство, което проявяваше понякога по своя си странен и леко жесток начин; но най-лошото у него беше, че е изключително популярен сред паството си. Още първата му проповед като наставник на баптисткото стадо беше знак, че тепърва се задава нещо ново. Беше озаглавена „Защо католиците ще вървят в Ада?“. Оттогава насам преподобният бе поддържал все същия дух, което само му печелеше популярност сред паството. Католиците, както той не пропускаше да им напомни, бяха богохулни, заблудени създания, които 6оготворят не Исус, а жената, избрана да Го носи. Беше ли тогава чудно, че по толкова други въпроси от вярата те си оставаха все тъй склонни да грешат?
Преподобният обясняваше на стадото си как по време на Инквизицията католиците били довели до съвършенство науката за изтезанията; как инквизиторите били горили истински праведните християни и как наречените от самия него „церемонии по опушване на скара“ продължавали до самия край на деветнайсети век, когато с героични усилия протестантите (и най-вече баптистите) ги спрели веднъж завинаги; как поне четиридесет римокатолически папи от различни епохи били влизали в плътски грях с родните си майки, сестри, че дори и с незаконородените си дъщери, а Ватикана бил построен със златото, отнето от мъчениците-протестанти и от нещастните им сънародници.
Подобни безсмислени бръщолевения не представляват нещо ново за католическата църква, на която й се е налагало да се справя с всевъзможни ереси в продължение на векове. Повечето свещеници или изобщо не биха им обърнали внимание, или дори биха успели с лека и безобидна ирония да обърнат всичко в своя полза. Но отец Джон Бригъм не беше от онези, които можеха с лека ръка да подминат подобни предизвикателства. Дори напротив. Той бе ирландец, злонравен и кривокрак, напълно лишен от чувство за хумор, не можеше да търпи около себе си глупаци, особено когато са наперени като преподобния Роуз.
Беше понасял мълчаливо крясъците на Роуз по адрес на католиците в продължение на една година, но най-накрая изгуби търпение и реши от собствения си амвон да го нареди, както си знае. Проповедта му, изпълнена с плоски намеци и тъпи изводи, беше озаглавена „Греховете на преподобния Уили“. В нея баптисткият свещеник бе наречен „псалмопеещо човекоподобно магаре, което си мисли, че Били Греъм ходи по водата, а Били Съндей седи от Дясната страна на Господа Отец“.
Още същия ден, неделя, преподобният Роуз и четирима от най-яките му църковни настоятели посетиха отец Бригъм. Според думите им били смаяни и разгневени от обидите, които той бил казал по техен адрес.
— Трябва да сте доста нагли, за да искате от мен да си меря приказките — отвърна им отецът, — след като цяла сутрин сте напявали в църквата си как съм бил служил на вавилонската курва.
При това обвинение иначе бледото лице на преподобния Роуз порозовя от възмущение, като розовината достигна чак плешивото му теме. Никога не бил говорил за никаква вавилонска курва — осведоми го той, — само на няколко пъти бил споменавал за римската курва и ако обувките му ставали, както той поетично се изрази, защо отец Бригъм просто не си ги сложел и не тръгнел с тях по улицата.
Отец Бригъм излезе от дома си със свити юмруци, заплашително се обърна към досадника:
— Ако искаш да обсъдим въпроса, приятел, само кажи на гестаповчетата си да стоят настрана и ще ти обясня всичко, както си му е редът.
Преподобният Роуз, който беше поне седем-осем сантиметра по-висок от него, но му отстъпваше с десетина кила, отстъпи крачка назад и презрително му се усмихна.
— Няма да си цапам ръцете аз.
Един от църковните настоятели се оказа Дон Хемфил. Беше едновременно по-висок и по-тежък от свещеника-побойник.
— Аз ще пообсъдя въпросите с теб, ако настояваш — обади се той. — Ще помета тротоара с папоблизкия ти, ирландски гъзец.
Двама от другите настоятели, които знаеха, че Дон като нищо може да изпълни заканата си, се намесиха тъкмо навреме и го възпряха… но войната вече беше обявена.
До този октомври всичко беше sub rosa — военните действия се ограничаваха с вицове на етническа основа, злонамерени забележки, поднесени на дамските събирания, сбивания в училище между децата на двете враждуващи страни, но най-вече риторични словоизлияния по времена неделната служба. Ако се вярва на учебниците по история, именно в неделя, деня, отреден на мира, са започвали повечето войни. От време на време се случваха и грозни инциденти — например да се мятат яйца в енорийската зала по време на бала на баптистката младеж, или пък някой заблуден камък да разбие прозореца на енорийския свещеник, — но дори и след тях враждата продължаваше да се води най-вече с думи.