Както всички воини, така и тази си имаше своите атаки и примирия, но с времето отношенията между двете страни се обтягаха все повече и повече, особено след като Сестрите на Изабела обявиха, че имат намерение да проведат „Вечер в казиното“. По времето, когато преподобният Роуз получи по пощата визитната картичка, в която някой го беше нарекъл „баптистка мишка-пишка“, вече на всички беше ясно, че сблъсъкът е неизбежен, а циничната бележка, изпратена до баптисткия свещеник, само доказваше, че ще бъде и далеч по-жесток, отколкото се предполагаше в началото — пуританска му работа, би казал някой. Огънят беше стъкмен, оставаше само някой да драсне клечката кибрит и всичко да лумне в пламъци.
Ако имаше някой, подценил истинските опасности, които криеше ситуацията, то това беше отец Бригъм. Той много добре знаеше, че баптистките му противници няма да харесат идеята за „Вечер в казиното“, но му беше трудно да разбере колко дълбоко е настроен срещу хазарта баптисткият проповедник, особено срещу хазарта, поддържан от самата църква. Защото не знаеше, че бащата на „парахода“ Уили е бил заклет комарджия, че често е напускал с цели дни и седмици семейството си, за да задоволява страстта си към играта, че най-накрая се е застрелял в едно от страничните помещения на танцова зала, защото предната нощ е изгубил всичко на зарове. Но пък и тъжната истина за отец Бригъм беше, че дори и да знаеше всички тези неща, той пак нямаше да се откаже от намеренията си.
Преподобният Роуз свика войските си под знамената. Ответът на баптистите щеше да бъде разгръщането на широка кампания против католическия проект чрез отворена кореспонденция с местния вестник (Уанда Хемфил, жената на Дон, пишеше почти всички писма), последвана от разлепянето из целия град на плакати, изобразяващи зарове и до тях самия Дявол. Бетси Виг, председателката на изпълнителния комитет на „Вечер в казиното“ и Велик регент на местния клон на Сестрите на Изабела от своя страна организира контраатака. За последните три седмици местният вестник започна да излиза в шестнайсет страници, за да може да побере всички материали по избухналите публични дебати (които повече заприличваха на крясъци по стадионите, отколкото на разумно споделяне на възгледи). Появяваха се все нови и нови плакати; които възможно най-бързо бяха откривани от враговете и сваляни от стените. Редакционната колегия на вестника призова двете страни към умереност, но апелът й не беше удостоен с внимание. Някои от най-запалените поддръжници на едната или другата идея всъщност правеха всичко за забавление; да се почувстваш изведнъж и ти отнесен от тази буря в чаша вода не беше за изпускане. Но с разгарянето на страстите нито на „парахода“ Уили му беше повече до смях, нито на отец Бригъм.
— Направо ми се повдига от тия пикливи, самодоволни писъмца! — избухна католическият свещеник пред очите ни изненадания Албърт Джендрън в деня, когато той му донесе позорното послание на враговете: „СЛУШАЙ ТИ НАБОЖНА СКУМРИЙО!“, намерено забито на в вратата на зъболекарския му кабинет.
— Представете си само: кучият му син да обвинява баптистите в подобно нещо! — плюеше наляво и надясно преподобният Роуз пред очите на не по-малко изненаданите Норман Харпър и Дон Хемфил. Беше Денят на Колумб и отец Бригъм се беше обаждал по телефона. Искаше да прочете дума по дума писмото за скумрията на преподобния Роуз, но той (съвсем в правото си да го стори, ако питате църковните настоятели), беше отказал да слуша.
Норман Харпър, който тежеше десет килограма повече от Албърт Джендрън и беше на ръст почти колкото него, сега се чувстваше неловко да слуша пискливия гласец на Роуз, но, разбира се, нямаше да му го каже.
— Ще ти кажа аз какво мисля по въпроса — прекъсна го той. — На дъртия ирландец му е станало тъпо за онова послание, което ти, Бил, получи у дома си и това е всичко. Дал си е сметка, че е отишъл твърде далеч. Казал си е, че ако някое от приятелчетата му получи същата помия като теб, хората няма да обвиняват само него.