— Е, няма да му мине номерът! — гласът на преподобния звучеше все по-пискливо и по-пискливо. — На никого паство не би му хрумнало да пише подобни мръсотии! На никого!
При последната дума гласът му изчезна напълно. Ръцете му се разтрепериха и свиха като в някаква нервна конвулсия. Норман и Дон се спогледаха и в очите им се четеше все същата неловкост и незнаене как да постъпят. Вече бяха обсъждали помежду си това ненормално поведение, което ставаше все по-присъщо на уважаемия Роуз, ако се вярваше на няколкото му подобни появи през изминалата седмица. „Вечерта в казиното“ се беше превърнала в злия демон на Бил, който не можеше да намери нито минутка покой. Двамата му сподвижници се страхуваха да не би, преди положението да се е поуспокоило, той да получи нервен пристъп.
— Няма за какво да се тревожиш толкова, Бил — опита се да го успокои Дон. — Ние знаем истината.
— Точно така! — възкликна преподобният Роуз и изгледа двамата с влажните си, неспокойни очи. — Да, вие знаете… вие двамата. И аз… аз също знам! Но останалите жители на града, а? Те знаят ли?
Не можеха да му отговорят.
— С удоволствие бих вързал този лъжлив идолопоклонник за релсите, за да мине влак върху него! — закрещя Уилям Роуз, стиснал ръце в юмруци и клатейки ги безпомощно, пред себе си. — За релсите! Как ми се ще да го видя! Какво ли не бих дал да го видя!
А в понеделник отец Бригъм вече беше позвънил, където трябва, за да съобщи на всички, които биха се заинтересували от „атмосферата на религиозен терор, възцаряваща се в Касъл Рок“. Канеше ги същата вечер на среща в дома си. Но понеже дойдоха много повече от предвиденото, се наложи е преместят в залата „Рицарите на Колумб“, която се намираше в съседство.
Бригъм започна да говори за писмото, което Албърт Джендрън бил открил заковано на вратата си — по всичко в изглеждало, че е било изпратено от „Загрижените баптисти в Касъл Рок“, — а след това разказа и за неуспешния си опит да се свърже с преподобния Роуз. Когато обаче съобщи и как въпросният Роуз от своя страна твърдял, че е получил подобно оскърбително писмо отстрана на „Загрижените католици в Касъл Рок“, публиката не се сдържа се разшумя… всички се разприказваха най-напред, за да изразят недоумението си, но после, за да дадат воля на гнева.
— Този човек е долен лъжец! — провикна се някой от дъното на залата.
Отец Бригъм направи някакъв жест с глава, за който не се разбра дали изразява съгласие или несъгласие.
— Нищо чудно, Сам, но не това е най-важното. Според мен най-важното е, че е луд.
Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Хората се замисляха, тревожеха, но въпреки това можеше да усети как всеки един от тях вътрешно си отдъхва. „Луд“: за пръв път изговаряше на глас тази мисъл, която се въртеше в главата му от три дни насам.
— Не искам да се оставяме повече на някакъв си смахнат негодник само защото се смята за религиозен — продължи той. — Нашата „Вечер в казиното“ е безобидна и дори благотворна, пък каквото ще да мисли някой си преподобен параход Уили. Но имам лошото предчувствие, че след като той от ден на ден става все по-истеричен и все по-избухлив, ще трябва сега да гласуваме относно бъдещите си планове. Ако сред вас има такива, които са за прекратяване организирането на „Вечер в казиното“, за да се избегне възможността от конфликт с противниците на това начинание, нека си кажат.
Както и се предвиждаше, всички гласуваха напълно единодушно за провеждането й.
Отец Бригъм кимна доволно и погледна към Бетси Виг.
— Доколкото знам, утре вечер ще имате заседание на комитета, нали, Бетси?
— Точно така, отче.
— Тогава се осмелявам да предложа на тук присъстващите мъже — обърна се той към аудиторията си — утре по същото време да се съберем и ние в тази зала.
Албърт Джендрън, мъж тежък и тромав, който трудно се ядосваше, но и трудно се успокояваше, след като веднъж се е ядосал, се изправи бавно и застана насред залата. Всички вдигнаха глава, за да го проследят с поглед, и вратовете на най близкостоящите едва не се изкривиха.
— Да не би да мислиш, отче, че онези баптистки отрепки може да дойдат да досаждат на нашите дами?
— Не, съвсем не — опита се да заглади положението отец Бригъм. — Но си мисля, че би било разумно, ако обсъдим някои планове провеждането на самата „Вечер в казиното“ да върви гладко…
— Пазачи ли? — обади се някой, явно въодушевен от идеята. — Пазачи ли имаш предвид, отче?
— Ами… просто някой да гледа и да слуша — уж искаше да се измъкне отец Бригъм, но повече от ясно беше, че говори именно за пазачи. — А ако се срещнем вторник вечерта, когато се събират и нашите любезни дами, и ако случайно се създадат някакви неприятности, то ние ще бъдем на място.