Естествено на Бабс й се прииска да го попита защо всички ще гледат към левия край на залата, но реши, че ще е по-безопасно, ако си замълчи.
„Когато се обърнат, ти ще пъхнеш тънкия край на лоста под дръжката на вратата. Ще го закрепиш здраво, така че да не мърда.“
„Кога трябва да извикам?“ — беше попитала Бабс.
„Ще разбереш сама. В един момент всички ще заприличат на герои от анимационните филмчета, които са нагълтали цяло кило червен пипер. Спомняш ли си какво точно трябва да извикаш, Бабс?“
Спомняше си. Струваше й се, че се готви да свие доста мръсен номер на Бетси Виг, с която в училище бяха ходили вечно хванати за ръце, но пък и шегата изглеждаше безобидна (е сравнително безобидна), а двете вече не бяха деца; самата Бетси отдавна не беше онова момиченце, което кой знае защо Бабс винаги наричаше Бетси Ла-Ла; всичко това беше минало. А и както господин Гонт й беше напомнил, никой нямаше да се сети да свърже тъпата шегичка с нея. Защо? В крайна сметка тя и съпругът й бяха адвентисти от седмия ден и доколкото това изобщо я интересуваше, и католиците, и баптистите си го заслужаваха… включително и Бетси Ла-Ла.
Отново проблесна светкавица. Бабс се сгуши до стената, после притича до един от прозорците в близост до вратата и погледна, за да се увери, че Бетси още не е седнала на мястото си.
Около нея започнаха колебливо да потропват първите дъждовни капки на приближаващата буря.
4
Вонята, която се разнесе в баптистката църква, беше подобна на онази, която беше донесъл със себе си Дон Хемфил… с тази разлика, че беше хиляда пъти по-силна.
— О, не, мамка му стара! — изрева отново Дон. Съвсем беше забравил къде се намира, пък и да си спомняше, едва ли би използвал друг език. — Поставили са и тук! Навън! Навън! Всички да излязат!
— Движение! — на свой ред поде със заповедническия си баритон Нан Робъртс. — Движение! По-живо, мърдайте към изхода, заспали тикви!
Всички много добре виждаха откъде идва смрадта — над корниза пред олтара, както и през квадратните процепи в завесите се издигаха кълбета жълтеникавобял пушек. Страничният вход се намираше точно под балкона за хора, но никой дори и не помисли да го използва, защото миризмата по пътя можеше да те убие на място… първо щяха да ти изскочат очите, след това да ти опада косата и накрая ужас щеше да ти се свие за цял живот дупката на задника.
За по-малко от пет секунди баптистките Христови воини на Касъл Рок против хазарта се превърнаха в безредна, отстъпваща армия. Всички до един се блъскаха към входа в дъното на църквата, надвикваха се и се мъчеха всеки, ако може, да изпревари другия. Една от пейките беше преобърната и шумно се стовари на пода. Кракът на Дебора Джонстоун остана заклещен под нея и докато тя отчаяно се опитваше да го измъкне, Норман Харпър я блъсна с все сила. Жената падна на земята и в същия миг ясно се чу как изпращява счупеният й глезен. Тя изпищя неистово от болка, защото кракът й продължаваше да стои затиснат от пейката, но сред толкова други крясъци никой не й обърна внимание.
Преподобният Роуз беше останал най-близо до източника на вонята, която се насъбираше на облак около главата му и го обгръщаше в огромна, миризлива маска. „Така ще миришат католиците, като отидат да се пържат в ада“ — мина му през обърканото съзнание и в следващия момент той скочи от амвона. Приземи се с двата крака върху корема на Дебора Джонстоун, чиито писъци се превърнаха в продължително и болезнено хриптене, което скоро престана, защото тя припадна. Преподобният Роуз, без дори да забележи, че току-що е пратил в безсъзнание една от най-верните богомолки в енорията си, я прескочи и с лакти си запроправя път към дъното на църквата.
Но онези, които все пак успяха да излязат в преддверието, трябваше да се уверят, че пътят им е преграден; някои беше успял да залости вратите отвън. Преди дори да успеят да се обърнат на другата страна, злощастните водачи на този обречен опит за бягство от Египет бяха притиснати към залостените врати от прииждащото множество зад тях. Разнесоха се викове, крясъци, закани и най-жестоки клетви. И в мига, когато навън започна да вали, вътре започнаха да повръщат.
5
Бетси Виг зае мястото си на председателската маса между американското флагче и знамето на Пражката инфанта. Потропа с ръка по масата, с което призова всички присъстващи — все жени, около четиридесет на брой — да заемат и те местата си. Навън продължаваше да гърми. При всяка мълния, появила се на небето, някоя от събралите си тихо пропищяваше, а друга се задавяше в нервен смях.