— Подканвам Сестрите на Изабела да установят ред и спокойствие и заседанието ни да започне — даде знак на останалите Бетси и взе бележника си. — Както обикновено ще започнем с прочитането…
Тя се спря насред изречението си. На масата беше оставен бял плик за документи. Беше стоял под бележника и затова досега тя не го беше видяла. Върху плика бяха напечатани с големи заплашителни слова, които сякаш я гледаха в очите:
„ДА ГО ПРОЧЕТЕШ ВЕДНАГА, ПАПСКА КУРВО!“
„Пак тия — помисли си Бетси. — Тия баптисти. Тия грозни, ограничени хора.“
— Бетси? — обади се Наоми Джесъп. — Има ли нещо?
— Не знам — отговори и тя. — Мисля, че да.
Скъса плика и отвътре извади бял лист, на който беше напечатано следното послание:
„ТАКА МИРИШАТ КАТОЛИШКИТЕ ПУТКИ!“
Изведнъж откъм далечния ляв ъгъл на залата се разнесе някакво злокобно съскане, сякаш се беше спукала тръбата на парното. Някои от жените подскочиха от изненада и се обърнаха по посока на шума. Над главите им се разнесе мощен гръм и след него всички в един глас започнаха да надават писъци.
От някакъв отвор в ъгъла започна да се изпуска жълтеникава пара. Изведнъж малката сграда, в която друго помещение освен залата нямаше, се изпълни с най-ужасната миризма, на която някоя от присъстващите се беше натъквала през живота си.
Бетси скочи на крака, събаряйки стола си на земята. Тъкмо беше отворила уста да каже нещо — какво, сама не знаеше, — когато от улицата женски глас изкрещя:
— Това е заради „Вечер в казиното“, кучки такива! Покайте се! Покайте се!
Пред входната врата се мерна нечия фигура, но почти веднага след това облакът, надигнал се от ъгъла, замъгли прозореца на входната врата… а пък и на Бетси повече не й пукаше изобщо кой и защо е викал. Просто миризмата беше станала непоносима и това беше всичко.
Сякаш някой беше пуснал дяволите от ада на свобода — такъв невъобразим хаос настъпи в залата. Като подплашено стадо овце Сестрите на Изабела се лутаха из смрадливата мъгла, изпълнила вече цялото помещение. Паниката беше толкова всеобща, че дори когато Антония Бисет беше блъсната назад и си разби главата в стоманения ръб на председателската маса, никой не забеляза.
Навън гърмеше и проблясваха мълнии.
6
Католиците, които се бяха събрали в залата „Рицарите на Колумб“, съвсем естествено се бяха скупчили около Албърт Джендрън. Използвайки за отправна точка бележката, която беше открил закована на вратата на кабинета си („О, ама това нищо не е — да бяхте видели, когато…“), той ги забавляваше с ужасните, но иначе твърде занимателни истории за това, как по времето на Луистън през трийсетте католиците пак били предизвиквани и как си го били върнали тъпкано.
— И само като видял как някаква банда заблудени протестанти са измазали краката на Благословената Девица с говежди тор, той скочил в колата и потеглил…
Албърт се спря насред изречението си, ослуша се и попита:
— Какво е това?
— Гръмотевица — отговори му Джейк Пуласки. — Задава се голяма буря.
— Не… това какво е? — скочи на крака Албърт. — Струва ми се, че са писъци.
За миг бурята поутихна и сред недоволните мърморения на далечните гръмотевици много ясно се дочуха женски гласове. По-скоро женски писъци.
Всички се обърнаха към отец Бригъм, който също се беше надигнал от стола си.
— Хайде, хора! — подкани ги той. — Да видим…
Но в същия миг нещо започна да свисти и от дъното на залата започна да се разнася ужасна воня. Секунда по-късно един от прозорците беше строшен отвън и в помещението влетя камък, който заподскача по излъскания от краката на поколения танцьори под. Някои от мъжете неволно извикаха и се отдръпнаха назад да не би камъкът да ги удари. Той стигна до отсрещната стена, подскочи още веднъж и застана неподвижен.
— Това са адските пламъци, с които ще ви горят баптистите — извика някой от улицата. — Никакъв хазарт в Касъл Рок! И да кажете и на другите, ебачи на монахини нещастни!
Вратата към фоайето също се оказа предвидливо залостена. Мъжете започнаха да я блъскат и да се трупат около нея.
— Не! — изрева насред настаналата суматоха отец Бригъм и право през смрадта хукна към малката странична врата. Тя се оказа отключена. — Оттук! ОТТУК!
В началото никой не му обръщаше внимание; в обзелата ги паника всички продължаваха да се тълпят около главния ход на залата, където вратата така и не искаше да поддаде, най-накрая Албърт Джендрън протегна огромните си ръчища, хвана две глави и като ги удари здраво една о друга, на свой ред изкрещя: