„Нещата винаги са си били такива — повтаряше разгневеният глас. — Единственият въпрос, които сега стои пред теб, е ще направиш ли нещо, за да ги оправиш, или ще скочиш веднъж завинаги в мрака?“
Ръката му започна да напипва клупа, но в този миг Норис усети, че в бараката има и някой друг. Струваше му се, че усеща миризмата на тютюн, кафе и одеколон — навярно „Джентълменът от Юга“ или нещо такова; с други думи, миризмата на господин Гонт.
Дали просто той изгуби равновесие или нечии невидими ръце го блъснаха от стола, не стана ясно. Но единият му крак пропадна в нищото, тялото му се извъртя и другият неволно изрита стола надалеч.
Норис дори не успя да извика, защото примката мигновено се стегна около врата му. Едната му ръка обаче в последния момент докопа гредата, за която беше завързано въжето, и той с усилие успя да се повдигне, колкото въжето да не му счупи врата и да не го задуши. Другата му ръка се вкопчи в конопената примка, от чийто неприятен допир до кожата си Норис нямаше как да се отърве.
„Грешиш! — счу му се да му крясва господин Гонт. — Грешиш, и то как, проклет страхливец!“
Но него го нямаше, поне не и материално; Риджуик знаеше, че никой не го е блъснал от стола. И все пак беше повече от сигурен, че някаква част от търговеца витаеше из помещението… а господин Гонт не беше никак радостен да разбере, че нещата не се развиват така, както му се е искало. Глупаците не трябваше да видят нищо. Или поне не и докато все още можеха да попречат на плановете му.
Норис напрегна мускули и се опита да разхлаби примката, но възелът сякаш беше излят от бетон. Ръката, на която е държеше, трепереше и аха-аха да се разтвори. Краката му безпомощно ритаха във въздуха на три стъпки от земята. Трудно му беше повече да пази и неестествения ъгъл, който брадичката му беше образувала с врата му. Дори се чудеше как изобщо беше съумял да се задържи.
Най-накрая успя да провре два пръста под въжето около врата си и с цената на много усилия да поразхлаби примка. Едва беше успял да изхлузи главата си от клупа, когато ръката на която се държеше, изведнъж болезнено се схвана.
Норис тупна на земята и за известно време остана свит кълбо, притискайки схванатата ръка към гърдите си и изплаквайки на глас целия ужас, който го беше обхванал. Мълниите осветяваха оголените му зъби, които блестяха мрака като миниатюрни аркади от седеф. Той изгуби съзнание… Колко дълго беше прекарал в несвяст, не знаеше, но и когато си върна разсъдъка, навън все още се лееше порой и проблясваха светкавици.
С мъка се изправи на крака и продължавайки да притиска болната ръка към тялото си, се приближи до въдицата опряна на стената. Ръката му започваше лека-полека да се поотпуска, но все още му беше трудно да успокои дишането си. Пръстите му сграбчиха въдицата и очите му я огледаха внимателно и продължително.
Бамбук. Мръсен, гаден бамбук! Пукната пара не струваше; за нищо не можеше да служи.
Норис пое дълбоко дъх и нададе яростен рев. В същото време изпита срам от самия себе си. Вдигна коляно и строши пръчката надве, а после и всяка от половинките. Всяко едно от парчетата му се струваше гнусно — меко и слузесто. Бамбукът се превръщаше в най-мошеническото вещество, което може да се срещне в природата. Най-накрая той ги захвърли настрана и те се струпаха около съборения стол като купчина съчки за огън.
— Ето! — извика си той сам на себе си. — Ето! Ето! ЕТО!.
Мислите му отново се върнаха към господин Гонт със сребристата коса, костюма от туид и хищната му, примамлива усмивка.
— Ще ти видя аз сметката на тебе — закани се шепнешком Норис. — Хич и не ща да знам какво ще ми се случи на мен след това, но ще те наредя така, че да ме запомниш!
Отиде до вратата на бараката, разтвори я широко и излезе на дъжда. На тротоара пред дома му стоеше паркирана зачислената му полицейска кола номер две. Той с приведе да не би да го отвее развилнелият се вятър и с насочи към нея.
— Може и да не те знам що за същество си — говореше Норис, — но все ще докопам подлия ти, измамнически задник!
Влезе в колата и потегли. Лицето му непрекъснато си сменяше изражението; какво ли не се четеше по него унижение, нещастие, мъка, гняв… Като излезе на платното, обърна по посока на „Неизживени спомени“ и наду газта.
3
Поли Чалмърс сънуваше, че влиза в „Неизживени спомени“, но зад щанда не стоеше Лийлънд Гонт, а леля Еви Чалмърс. Носеше най-хубавата си синя рокля и синия шал с червен кант. Стискаше молив между едрите си, невероятно равни изкуствени зъби.