Алън сви ръце и на стената се появи Норис — кльощав и малко надут. Той го разходи из осветения кръг, а после угаси лампата и извади омачкания си тефтер от задния джоб. Разлисти го набързо, докато намери празна страниизр и записа „Неизживени спомени“, а отдолу — Лийлънд Гонт, Клийвлънд, Охайо. Така ли беше? Не. Задраска Клийвлънд написа Акрън. „Може би наистина съм си изгубил ума“ — помисли си. На третия ред добави: Да се провери!
После прибра тефтерчето обратно в джоба си, помисли си, че е време да си върви, но отново запали лампата. Не след дълго сенките отново дефилираха по стената — лъвове, тигри, мечки… Като лондонска мъгла депресията се спусна над него и пропълзя в душата му с малки котешки стъпки. Вътрешният глас отново му заговори за Ани и Тод и скоро Алън Пангборн започна да го слуша. Против волята си… но с все по-голямо себеотдаване.
4
Поли лежеше на леглото си и когато свърши разговора с Алън, се обърна на една страна да затвори слушалката. Но тя се плъзна от ръката й и падна на земята. Самият апарат бавно се спусна по нощното шкафче с явното намерение да се присъедини към половинката си. Жената посегна да го хване, но удари ръката си в ръба на шкафчето. Жестока болка разкъса тънката паяжина, която обезболяващите бяха опънали върху нервите й, и пробяга като стрела към рамото. Поли прехапа устни, за да не изплаче.
Телефонът стигна края на нощното шкафче и падна на пода с отчетливо „дзън“ на звънчето вътре. Наоколо се разнесе идиотският непрекъснат сигнал на централата, който звучеше като жужене на насекоми, предавано на къси вълни.
Помисли си да вдигне телефона с подобието на ръце, което сега лежеше на гърдите й, и въпреки че едва ли щеше да успее да го хване — тази вечер пръстите й изобщо не искаха да се свият, можеше поне да го придърпа към себе си, както се свири на акордеон. Ала изведнъж това й се стори безкрайно трудно. Нещо толкова просто, като да се вдигне от пода паднал телефон, бе за нея изтезание. И тя започна да плаче.
Болката вече се бе събудила напълно и отново вилнееше, превръщайки ръцете й — особено тази, която бе ударила — в язви. Тя се отпусна на леглото, вперила замъглен поглед в тавана, и заплака.
„Господи, бих дала всичко, за да се отърва от това. Всичко. Всичко!“
5
Към десет часа в една есенна делнична вечер главната улица на Касъл Рок бе пуста и безлюдна. Уличните лампи хвърляха кръгове бяла светлина по тротоара и някак си смаляваха търговските сгради, превръщайки центъра в стар декор, на който сякаш всеки момент ще се появи самота фигура с фрак и цилиндър — Фред Астер или може би Джийн Кели — и ще премине с танцувална стъпка от едната лампа до другата, пеейки за това колко нещастен може да бъде човек, когато го зареже най-прекрасното момиче и всички барове са затворени. А после от другата страна на улицата ще излезе друга фигура — Джинджър Роджърс или може би Сид Чарис — облечена във вечерна рокля. Тя ще пристъпи елегантно към Фред (или Джийн), пеейки колко самотно може да бъде едно изоставено момиче. Двамата ще се видят, ще спрат артистично, а после заедно ще затанцуват пред банката или пред „Ти шиеш и шиеш“.
Вместо това по улицата се затътри Хю Прийст.
Той далеч не приличаше нито на Фред Астер, нито на Джийн Кели, в края на улицата нямаше момиче, с което да се срещнат по романтична случайност, и най-вече той определено не танцуваше. Но пък здравата се наливаше, както бе правил от четири следобед. На този стадий обикновеното ходене си беше направо изкуство, какво остава за танците. Той вървеше бавно, придвижваше се от лампа на лампа и дългата му сянка пробягваше по витрините. От време на време се олюляваше, вперил кръвясалите си очи напред, а големият му провиснал корем издуваше потната синя фланелка, на която се мъдреше огромен комар с надпис ПТИЦАТА НА ЩАТА МЕЙН.
Боклукчийският камион на Касъл Рок, който Хю караше, беше останал на мръсния паркинг зад „Кроткия тигър“. Водачът му бе не дотам горд собственик на множество актове за пътни нарушения, а при последното, което доведе до шестмесечно лишаване от правото да шофира, онова копеле Кийтън, неговите колеги Фалертън и Самюелс и кучката Уилямс му бяха дали да разбере, че търпението им е изчерпано. Следващото нарушение щеше завинаги да го лиши от шофьорска книжка, а оттам — и от работа.
Това не накара Хю да се откаже от алкохола — нямаше сила на тази земя, която бе способна на това — но оформи главата му твърдото решение да не кара, когато е пил. Беше на петдесет и една — малко късно да смени човек работата си особено ако списъкът с пиянските прегрешения го следва като тенекия, вързана за опашката на куче. Та затова Хю се прибираше вкъщи пеша, а пътят, мамка му, беше доста дълъг. Но имаше един боклукчия, Боби Дъгъс, на когото щеше да му се наложи дълго да обяснява на сутринта, освен ако не искаше да се прибере вкъщи с по-малко зъби, отколкото е излязъл.