В този миг, застанал пред витрината на „Неизживени спомени“, вперил поглед в лисичата опашка, Хю виждаше бъдеще. За пръв път от години насам той виждаше бъдеще и тази красива оранжева опашка с пухкавия си бял връх се вееше в него като бойно знаме.
И тогава действителността се върна с трясък. А действителността миришеше на дъжд, на влага и мръсни дрехи. Нямаше да има лисича опашка за него, нито срещи на Анонимните алкохолици, нито точки, нито бъдеще. Той беше на петдесет и една проклети години, а на петдесет и една е прекалено късно да се мечтае за бъдеще. На петдесет и една човек трябва непрекъснато да тича, за да избегне лавината на собственото си минало.
И все пак, ако магазинът работеше, той щеше да надникне в него. Естествено, че щеше да го направи. Щеше да влезе и да попита колко струва лисичата опашка на витрината. Но часът беше десет, магазините на Мейн Стрийт бяха залостени като банков трезор, а когато се събудеше утре, чувствайки се сякаш някой е забил ледена висулка между очите му, Хю щеше да е забравил красивата лисича опашка и нейният яркоръждив цвят.
Ала той не си тръгна. Остана пред витрината още миг, прокара мръсни, мазолести пръсти по стъклото като дете пред магазин за играчки и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. Тя беше нежна и изглеждаше съвсем не на място върху лицето на Хю.
Някъде на Касъл Вю изръмжа кола, звукът разцепи влажния въздух като стрелба и изтръгна Хю от унеса.
„Мамка му! Какво, по дяволите, мислиш?“
Той извърна лице от витрината и отново впери поглед по пътя към къщи — ако изобщо можеше да се нарече къща двустайната дървена барака, в която живееше. Докато минаваше под тентата, той погледна към вратата и… отново се закова.
Табелката там естествено гласеше:
Като насън Хю сложи ръка на дръжката и завъртя. Вратата без усилие се отвори. Малко сребърно звънче дрънна отгоре, а звънът му се чу сякаш от безкрая.
В средата на магазина стоеше мъж. Той избърсваше праха по една витрина с четка с пера и си тананикаше. Когато чу звънчето, се обърна към Хю. Не изглеждаше ни най-малко учуден от това, че вижда посетител в десет и десет вечерта в делничен ден. Единственото нещо у този мъж, което направи впечатление на Хю в тези първи секунди, бяха очите му — черни като на индиец.
— Забравил си да обърнеш табелката, приятел — чу се да казва.
— Не съвсем — отвърна учтиво мъжът. — Не мога да спя добре и понякога ми е приятно да работя до късно. Човек не знае кога някой, като вас например, може да се отбие… и да си хареса нещо. Ще влезете ли да разгледате?
Хю Прийст влезе и затвори вратата след себе си.
7
— Има една лисича опашка… — подхвана Хю, Но се наложи да спре и да прочисти гърлото си, защото думите му прозвучаха като дрезгаво, нечленоразделно мънкане. — Има една лисича опашка на витрината.
— Да — каза собственикът. — Хубава е, нали?
Той държеше четката пред себе си и индийско черните очи го гледаха с нескрит интерес зад букета от пера. Хю не виждаше устните му, но почти беше сигурен, че мъжът се усмихва. Обикновено се чувстваше неловко, когато му се усмихваха — особено хора, които не познаваше. Избиваше го на бой. Тази вечер обаче това изобщо не го подразни. Може би защото още беше полупиян.
— Хубава е — съгласи се той. — Баща ми имаше такава едно време, когато бях дете. Много хора в този гнусен град не вярват, че някога съм бил дете, но бях. Както всички.
— Разбира се.
Очите на мъжа останаха приковани в Хю и странно, но всеки миг като че ли се уголемяваха. Той просто не можеше да откъсне поглед от тях. Прекаленото вглеждане беше второто нещо, което обикновено го изнервяше, но тази вечер и то не му направи впечатление.
— Навремето смятах тази лисича опашка за най-готиното нещо на света.
— Разбира се.
— Готино — така му казвахме тогава. Нямаше ги тия „убиец“ и „трепач“, дето въобще не разбирам какво значат! А вие?
Собственикът на „Неизживени спомени“ не отговори. Просто стоеше и го гледаше с черните си индийски очи зад перата на четката.
— Както и да е, искам да я купя. Ще ми я продадете ли?
— Разбира се — каза за трети път Лийлънд Гонт.
Хю усети облекчение и внезапно завладяващо щастие. Изведнъж се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Всичко! Това беше направо ненормално, като се има пред вид, че дължеше пари на почти всеки в Касъл Рок и трите съседни града, че от шест месеца насам непрекъснато беше на ръба да изгуби работата си, че буикът му вървеше само благодарение на Божията милост. Но беше и неоспоримо.