Имаше само едно неприятно нещо в това да притежава снимката на Санди Коуфакс. Искаше да я покаже на баща си още веднага. На връщане от „Неизживени спомени“ си бе представял как точно ще му каже за нея.
Брайън, старателно прикривайки вълнението си: „Ей, тате, купих си една 56-ица от повия магазин. Искаш ли да я видиш?“
Баща му щеше да каже „добре“ без особен интерес, щеше да тръгне с Брайън към стаята му просто колкото да не го обиди, но как щяха да светнат очите му, когато видеше на какво е попаднал синът му!
Е, да, той наистина щеше да се учуди и зарадва. Може би дори щеше да потупа доволно Брайън по гърба.
А после?
После щяха да започнат въпросите, а точно в това беше какво? Проблемът. Баща му най-напред щеше да попита откъде е купил находката, после щеше да се поинтересува откъде има пари за снимка, която е: а) рядка, б) в отлично състояние, в) с автограф. Отпечатаният подпис на снимката гласеше Санфърд Коуфакс, което беше истинското име на знаменития бейзболен питчър Автографът обаче беше на Санди Коуфакс, а в чудатия и понякога твърде разточителен свят на колекционерите на бейзболни снимки това означаваше пазарна цена сто и петдесет долара.
Мислено Брайън разигра единствения възможен отговор:
— Взех я от новия магазин, тате. „Неизживени спомени“. Човекът ми я продаде с НЕВЕРОЯТНА отстъпка… каза, че хората щели да се заинтригуват от магазина, ако знаят, че цените му са ниски.
Дотук всичко изглеждаше нормално, но дори дете, което все още влиза с намаление в киното, би разбрало, че обяснението няма да мине. Когато станеше дума за отстъпки, хората винаги проявяваха интерес. Особен интерес.
— Така ли? Колко ти намали? Тридесет процента? Четиридесет? На половин цена ли ти я даде? Но това прави шестдесет или седемдесет долара, Брайън, а на мен ми е пределно ясно, че ти нямаш толкова пари в касичката си.
— Ами-и-и… всъщност цената беше малко по-ниска, тате.
— Добре, колко?
— Ами-и-и… осемдесет и пет цента.
— Продал ти е снимка на Санди Коуфакс от 1956 с автограф и в невероятно състояние за осемдесет и пет цента!?
Да, и точно тук щеше да стане страшно.
Какво точно Брайън не знаеше, но беше сигурен, че ще е страшно. Някак щяха да го изкарат виновен — ако не баща му, то майка му със сигурност.
Може би дори щяха да го накарат да я върне, а това той нямаше да направи за нищо на света. Тази снимка беше с посвещение. С посвещение за Брайън.
Нямаше да я върне никога.
По дяволите, дори не можа да я покаже на Стан Доусън, когато дойде да играят карти. А толкова му се искаше. Но Стан щеше да остане да спи у тях в петък вечер и Брайън можеше да си представи какво би станало, ако той каже на баща му: „Харесва ли ви снимката на Брайън, господин Раск? Страхотна е, а?“ Същото се отнасяше и за останалите му приятели. Той бе установил една от най-великите истини — много тайни, всъщност всички наистина важни тайни, не могат да бъдат споделени. Защото винаги успяват някак си да се разпространят. И то много бързо.
Изведнъж момчето осъзна, че се е озовало в странно и неприятно положение. Беше се сдобил с велика находка, а не можеше да я покаже на никого. Това трябваше да унищожи удоволствието от новата придобивка и в известен смисъл така и стана, но също му даде възможност да изпита потайното задоволство на скъперник. Той си даде сметка, че не се радва на снимката, а по-скоро злорадства за нея, и така откри друга важна истина — че злорадстването доставя странно, екзотично удоволствие. Сякаш част от неговото открито и добродушно сърце бе зазидана, а после осветена от необикновена черна светлина, която едновременно изкривяваше и подчертаваше онова, което бе останало вътре.
А от това той никога нямаше да се откаже.
Никога.
„Тогава плати снимката докрай“ — прошепна му глас от дълбините на съзнанието.
Ще си плати. Няма проблеми. Не мислеше, че нещото, което трябва да направи, е твърде прилично, но беше сигурен, че не е кой знае колко лошо. Беше просто…
„Просто един номер — обади се отново гласът и Брайън видя очите на господин Гонт — тъмносини, като море в ясен ден, и толкова успокояващи. — Един малък номер и толкоз.“
Да бе, номер! Няма проблеми.
Той се сгуши под меката си завивка, обърна се на една страна, затвори очи и веднага започна да се унася.
Докато заспиваше дълбоко, се сети за нещо. Нещо, което господин Гонт бе казал. „Местният вестник може само да се надява, че ще постигне такава върза реклама“ Само дето Брайън не можеше на никого да покаже прекрасната снимка, която си бе купил. След като той — единадесетгодишен хлапак, който нямаше достатъчно акъл да не се пречка пред Хю Прийст, когато пресича улицата, бързо стигна до този очевиден извод, как зрял и мъдър човек като господин Гонт не го беше осъзнал?