„Хайде, давай, Нети! Присъедини се към света!“
Нети се усмихна в отговор на някого, когото двете жени не виждаха, свали чадъра от защитното му положение и… влезе.
Вратата се затвори след нея.
Поли се обърна към Розали и трогната, видя сълзи в очите й. Двете жени се спогледаха за миг, а после се прегърнаха и избухнаха в смях.
— Браво, Нети! — възкликна Розали.
— Две на нула за нас! — додаде Поли и слънцето разпръсна облаците в главата й цели два часа преди да го направи в небето над Касъл Рок.
2
Пет минути по-късно Нети Коб вече седеше в един от високите плюшени фотьойли, които господин Гонт бе подредил покрай една от стените в магазина си. Чадърът и чантата й лежаха забравени на пода до нея. Той седеше до нея, хванал ръцете й, вперил ясните си очи в нейните. Върху един от щандовете редом с кутията на Поли стоеше лампион от цветен кристал. Беше прекрасен и може би щеше да струва повече от триста долара в някой бостънски антиквариат. Нети Коб току-що го бе купила за десет долара и четиридесет цента — всичките пари, които се намираха в портфейла й, когато влезе в магазина. Прекрасен или не, сега лампионът също беше забравен както чантата и чадъра.
— Да направя нещо? — промълви тя като насън и леко раздвижи ръце, за да хване дланите на мъжа по-здраво.
Той отвърна на жеста й и по лицето й пробяга едва забележима усмивка.
— Да, всъщност става въпрос за нещо съвсем дребно. Познавате господин Кийтън, нали?
— О, да — отвърна Нети. — Роналд и сина му Данфърд. Познавам ги и двамата. Кой от тях имате предвид?
— По-младия — каза господин Гонт и погали дланите й с издължените си пръсти. Ноктите му бяха жълтеникави и необичайно дълги. — Главния градски съветник.
— Зад гърба му го наричаме Бъстър — каза жената и се изхили.
Смехът й беше дрезгав и малко истеричен, но Лийлънд Гонт не изглеждаше отвратен. Напротив, не дотам нормалното кудкудякане на Нети сякаш му доставяше удоволствие.
— Вместо да ми плащаш за лампиона, искам да направиш един номер на Бъстър.
— Номер ли? — попритесни се тя.
— Безобидна лудория — усмихна се Гонт. — Той никога няма да разбере, че си била ти. Ще си помнели, че е бил някой друг.
— О!
Нети погледна към кристалния лампион зад гърба му и в безизразните й очи за миг заблестя нещо — може би алчност или пък просто желание и наслада.
— Ам-и-и…
— Всичко ще бъде наред, Нети, Никой няма да разбере… и лампионът си остава за теб.
— Мъжът ми обичаше да ми прави номера — изрече бавно и замислено. — Сигурно е приятно да изиграеш някого. — Тя го погледна и този път в очите й имаше тревога. — Само че няма да го наранявам, нали? Не искам да го наранявам. Нараних мъжа си, сигурно знаете.
— Не, няма — отвърна кротко Гонт и отново погали ръката й. — Ни най-малко. Просто искам да оставите някои неща у тях.
— Но как ще вляза там!?
— С това.
Той сложи нещо в ръката й. Беше ключ. Нети го взе и понита:
— Кога?
Замечтаните й очи не се откъсваха от лампиона.
— Скоро — отвърна той и се изправи. — А сега, Нети, наистина трябва да опаковам този красив лампион. Госпожа Мартин ще дойде да разгледа колекцията ми в стил лалик след… — Погледна часовника си. — Господи! След петнадесет минути! Едва ли съм в състояние да ти кажа, колко ми беше приятно, че се реши да наминеш. В днешно време много малко хора умеят да се радват на красотата на цветния кристал. Повечето са просто прекупвачи, с касови апарати вместо сърца.
Нети също се изправи и погледна към лампиона с нежния поглед на влюбена жена. Болезнената изнервеност, с която бе влязла в магазина, се бе изпарила напълно.
— Много е хубава, нали?
— Прекрасна е — съгласи се топло господин Гонт. — Представа си нямаш колко съм щастлив, че отива при добър стопанин, а не при някого, който ще й бърше праха всяка седмица, а след време ще я счупи по невнимание и ще смете парчетата на боклука, без дори да се замисли.
— Никога не бих направила това! — възкликна тя.
— Знам. Това е част от чара ти, Нетиция.
Нети го погледна удивена.
— Откъде знаете цялото ми име?
— Цар съм в тия работи. Никога не забравям имена и лица.
Той се скри зад завесата, а когато се появи отново, в едната му ръка стърчеше лист бял картон, а в другата — огромна топка опаковъчна хартия. Остави хартията до кутията за кейк (гънките веднага започнаха да се отпускат с тайно шумолене) и започна да сгъва картона точно по размерите на лампата.
— Знам, че ще се грижиш добре за тази прелест. Затова ти я продадох.
— Наистина ли? Аз си мислех, че… господин Кийтън… номера…