— О, не, не! — възкликна Гонт полуразвеселен, полуобиден. — Всеки би го направил! Хората обичат да си въртят номера! Но да намериш подходящото място за един предмет, да го продадеш на човек, който ще го харесва, който ще има нужда от него — виж, това вече е друга работа. Понякога си мисля, Нетиция, че всъщност продавам щастие… не смяташ ли?
— Ами… Знам само, че ме направихте щастлива, господин Гонт — отвърна сериозно Нети. — Много щастлива.
Той разкри кривите си издадени зъби в широка усмивка.
— Прекрасно! Това е прекрасно! — възкликна, а после уви лампиона в опаковъчната хартия, сложи го в кутията и залепи капака с гордост. — Готово! Още един удовлетворен клиент!
Тя понечи да поеме кутията и пръстите й сякаш не искаха да я слушат, въпреки че допреди малко ги бе стискала с настървение. Но това моментно състояние премина още преди да го осъзнае напълно и тя взе покупката. Господин Гонт сложи кутията за кейк върху капака и Нети видя някакво листче вътре.
— Какво е това?
— Бележка до работодателката ти — отвърна той. Сърцето й веднага се сви от притеснение.
— Не се отнася за мен, предполагам.
— О, не, за Бога! — възкликна той през смях и Нети веднага се успокои. Когато господин Гонт се смееше, човек не беше в състояние да му устои. — Грижи се за лампиона, Нетиция, и намини пак.
— Разбира се — отвърна тя и това можеше да мине за отговор и на двете заръки.
Но в сърцето си (вътре в онова тайно скривалище, където желанията и страховете й непрекъснато се блъскаха като притеснени пътници в претъпкан трамвай) тя знаеше, че може и да дойде в магазина отново, но този лампион щеше да е единствената й покупка от „Неизживени спомени“.
И какво от това? Лампионът беше прекрасен, точно такъв, какъвто винаги бе искала да има, за да попълни скромната си колекция. Тя си помисли да каже на господин Гонт, че мъжът й може би още щеше да е жив, ако преди четиринадесет години не бе счупил един кристален лампион като този, и че точно това бе капката, от която чашата преля. През съвместните им години той бе потрошил голяма част от сервизите й, но тя го остави да живее.
Накрая той съсипа и последното нещо, на което Нети наистина държеше, и тя му отне живота.
Реши, че няма смисъл да му разказва всичко това.
Той сякаш вече го знаеше.
3
— Поли! Поли, тя излиза!
Поли заряза манекена, на който подгъваше някаква пола, и хукна към прозореца.
Нети излезе от „Неизживени спомени“ здравата натоварена. Чантата й стърчеше под едната мишница, чадърът — под другата, а ръцете й крепяха кутията за кейк и голям бял пакет.
— Май ще е по-добре да отида да й помогна — каза Розали.
— Недей — спря я Поли. — Само ще я притесниш.
Жената тръгна нагоре по улицата. Вече не подтичваше като че я гони някой, а сякаш се носеше над повърхността.
„Не — помисли си Поли, — това не е нормално. Та тя… лети.“
Съзнанието й веднага направи една от онези странни асоциации и тя прихна да се смее.
— Сега пък какво? — вдигна вежди Розали.
— Виж изражението на лицето й — отвърна другата жена, гледайки Нети, която пресече Линдън Стрийт бавни, замечтани стъпки.
— Какво искаш да кажеш?
— Прилича ми на току-що оправена жена, която… е изпитала поне три оргазма.
Розали почервеня, погледна отново към Нети и прихна да се смее. Поли се присъедини и двете се заклатиха напред-назад в неистов смях.
— Олеле! — възкликна Алън Пангборн още от вратата. — Жени, които се смеят още преди обяд! За шампанско е рано, тогава какво е?
— Четири! — изписка Розали, насълзена от смях. — На мен ми изглежда като за четири!
Двете отново подеха ситния си кикот, а Алън стоеше с ръце в джобовете и се подхилкваше учудено.
4
Норис Риджуик пристигна в кабинета на шерифа десет минути преди да свирне обедната сирена в мелницата. Цяла седмица беше междинна смяна — от дванадесет до девет вечерта — и това му харесваше. Нека друг оправя бъркотиите по шосетата и уличките на Касъл Рок, след като затвореха баровете към един вечерта. Не че той не можеше да го направи. Беше го правил много пъти, но почти винаги му идваше да си изповръща червата. Ставаше му лошо дори когато жертвите се разхождаха съвсем невредими насам-натам и крещяха, че не искат никакви шибани проверки за алкохол и че си знаят правата. Просто такъв му беше стомахът. Шийла Бригъм непрекъснато го заяждаше, че бил като полицай Енди от оня филм „Туин Пийкс“, но Норис знаеше, че не е така. Енди ревваше, като видеше мъртъвци, а на него просто му идеше да се изповръща отгоре им, както щеше да стане с Хоумър Геймич, когато го намери в една канавка край гробището, пребит до смърт със собствената му изкуствена ръка.