— Ако ме закачиш, ще те заключа, Бъстър! Говоря сериозно!
— Дотук беше — каза Кийтън с подозрително спокоен глас. — Дотук. Уволнен си. Свали тая униформа и си търси друга ра…
— Не! — прекъсна го нечий глас.
На вратата стоеше Алън Пангборн.
Кийтън сви дебелите си пръсти в юмруци и просъска:
— Ти стой настрана от това.
Алън влезе в съблекалнята и вратата бавно се затвори след него.
— Не — повтори отново той. — Аз накарах Норис да ти лепне глобата. Казах му също, че ще ти я опростя точно преди събранието. Става въпрос за пет долара. Дан. Какво те е прихванало?
Алън беше объркан. Бъстър никога не бе спокоен човек, но такъв изблик на гняв беше прекален дори за него. От края на лятото той винаги изглеждаше ядосан и нервен — той често го бе чувал да крещи на заседанията на съветниците — а погледът му напоследък беше като на луд. За миг си помисли, че Кийтън може би е болен, но реши, че сега не му е времето да го проверява. Беше изправен пред меко казано неприятна ситуация.
— Нищо не ме е прихванало — каза нервно Кийтън и приглади косата си назад.
Норис със задоволство установи, че ръцете на съветника също треперят.
— Просто ми дойде до гуша от надути пуяци като тоя… Старая се да направя нещо за този град… По дяволите, какво ли не правя… и ми писна непрекъснато да ме преследват… — Той спря за миг, преглътна нещо и изведнъж избухна. — Той ме нарече Бъстър! Знаеш колко мразя да ми викат така!
— Ще се извини — каза кротко Алън. — Нали, Норис?
— Не съм сигурен — отвърна полицаят. Гласът му трепереше, сковаваше го страх, но ядът му още не бе преминал. — Знам, че това го дразни, но той просто ме предизвика. Бях застанал пред огледалото да видя дали съм си вързал добре вратовръзката, а той се нахвърли отгоре ми и ме залепи за стената. Така си ударих главата, че въобще не знам какво съм говорил, Алън.
Алън погледна отново към Кийтън.
— Вярно ли е?
Мъжът наведе глава и отвърна:
— Бях побеснял.
Шерифът не можеше и да очаква по-голямо извинение от човек като Кийтън. Той погледна към Норис да види дали подчиненият му разбира това. Изглежда, разбираше, а това вече беше крачка напред в решаването на неприятния спор Алън се поуспокои.
— Можем ли да смятаме инцидента за приключен? — попита той.
— Да — отвърна не след дълго Норис.
Алън бе трогнат. Риджуик наистина беше страхливец — имаше гадния навик да оставя недопити кутии от безалкохолно в колите, които използваше, докладите му бяха под всякаква критика, но… сърцето му беше огромно. Отстъпи не защото го беше страх от Кийтън. Ако опереният съветник си мислеше, че е обратното, то той правеше много сериозна грешка.
— Съжалявам, че те нарекох Бъстър — каза Норис.
Глупости! Не съжаляваше ни най-малко, но какво му пречеше да каже, че е така? Алън погледна към тантурестия мъж в скъпото спортно сако.
— Данфърд?
— Добре, забравяме за случилото се — отвърна Кийтън с подчертана надменност и той почувства, че се изпълва с познатата неприязън.
Гласът, скрит някъде дълбоко в главата му, онзи необременен, безочлив глас от подсъзнанието, се обади кратко и ясно: „Защо не вземеш да получиш удар, Бъстър? Защо не пукнеш, та да направиш услуга на всички ни?“
— Значи — каза Алън — да считаме въпроса за…
— При едно условие — размаха пръст Кийтън.
— Какво?
— Че разкараш оттук тая квитанция — отвърна Бъстър и му подаде листчето с два пръста, сякаш държеше някакъв парцал.
— Ела в кабинета ми да го обсъдим, Данфърд — въздъхна Алън. — Ти, Норис, си на смяна, нали?
— Да — отвърна той.
Стомахът му още беше на топка, цялото му настроение бе отишло на вятъра заради тая свиня и Алън щеше да му опрости глобата. Разбираше, че всичко е въпрос на политика, но това не означаваше, че трябва да го приеме.
— Можеш да поостанеш в участъка, ако искаш — каза му Шерифът.
В присъствието на Кийтън, който ги гледаше свирепо, едва ли можеше да му каже направо: „Искаш ли да поговорим?“
— Не — отвърна Норис. — Имам си работа. Ще се видим по-късно, Алън.
Той излезе от съблекалнята, без дори да погледне към Кийтън, а съветникът положи нечовешки усилия да се противопостави на глупавия си, но силен порив да му даде начална скорост с един ритник.
Шерифът старателно прегледа вида си в огледалото, за да даде възможност на Норис да излезе спокойно от участъка, а после, когато Кийтън почти беше загубил търпение, го поведе към кабинета си.
Един дребен, спретнат мъж в кремав костюм седеше на един от столовете пред вратата на кабинета и задълбочено четеше голяма, подвързана с кожа книга, която можеше да бъде единствено Библията. Сърцето на Алън се сви. Беше напълно сигурен, че тази сутрин няма да има други неприятности, което изглеждаше напълно логично, като се има предвид, че до обяд оставаха още само две-три минути, но явно се бе излъгал.