Да. Чудесна идея. Дори много разумна! Понечи да си тръгне и точно тогава в съзнанието му изплува картина, далеч по-силна от гласа.
Той видя дълга черна кола — „Кадилак“ или може би „Линкълн“, която спря пред тях. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе господин Лийлънд Гонт. Само че той вече не беше облечен в смокинга ала Шерлок Холмс. Онзи господин Гонт, който прекоси декора на Брайъновото въображение, носеше изискан черен костюм — униформата на погребален агент. А и лицето му изобщо не беше приветливо. Тъмносините му очи мътнееха от гняв, устните му бяха разтеглени над кривите зъби, но не в усмивка. Той закрачи по алеята към входната врата на семейство Раск и ножицата на дългите му тънки крака закова в петите му сянката на палач от филм на ужасите.
Като стигна до вратата, той не си направи труда да звъни. О, не! Просто нахлу вътре, готов да премаже всеки, който би се изпречил на пътя му. После тръгна по стълбите, крещейки името на Брайън, и розите на тапета увяхнаха, когато сянката на палача мина над тях.
„Ще ме намери — помисли си момчето ужасено. — Дори да се скрия, дори да избягам чак в Бомбай, той ще ме намери. И тогава…“
Брайън искаше да изключи образа, да го махне от съзнанието си, но не можеше. Той видя как очите на господин Гонт растат и стават сини бездни, чиято ужасяваща, непрогледна отвъдност сякаш го поглъщаше. Видя как дългите му ръце с техните неестествено равни пръсти се превръщат в орлови нокти и се вкопчват в раменете му. Усети кожата си да настръхва от погнуса. Чу нечовешкият глас на господин Гонт да крещи:
— Ти взе нещо от мен, Брайън, но не си си го платил!
— Ще го върна! — изпищя момчето срещу това разкривено, безпощадно лице. — Моля ви, ще го върна! Ще го върна, само не ме наранявайте!
Брайън дойде на себе си, така зашеметен, както на излизане от „Неизживени спомени“ в онзи следобед. Ала чувството сега съвсем не беше приятно.
Той не искаше да връща снимката на Санди Коуфакс и толкоз.
Не искаше, защото беше негова.
8
Майра Ивънс застана под тентата на „Неизживени спомени“ в момента, в който синът на най-добрата й приятелка най-после се реши да влезе в задния двор на Уилма Джърсик. Преди да пристъпи към магазина, тя се огледа по-предпазливо и от Брайън пред къщата на Джърсик.
Ако Кора, която наистина беше най-добрата й приятелка, разбереше къде се намира и още повече защо е там, тя никога нямаше да й проговори. Защото Кора също искаше тази снимка.
„Какво от това“ — помисли си Майра и веднага се сети за две поговорки, които идеално пасваха на ситуацията — кой превари, той завари и невидяно зло, не е зло.
И все пак, преди да слезе в центъра, тя бе сложила големи слънчеви очила.
Сега бавно пристъпи към вратата и разгледа табелката, която висеше там:
Майра нямаше уговорка. Реши да дойде в магазина съвсем спонтанно, след като говори с Кора преди няма и двадесет минути.
— Цял ден мислих! Просто трябва да я имам, Майра. Трябваше да си я купя още в сряда, но имах само четири долара в чантата си, а не бях сигурна, че ще приеме чек. Нали знаеш колко неудобно се получава, когато ти откажат? Но от тогава непрекъснато мисля за това. Не съм мигнала цяла нощ. Може да ти се стори глупаво, но е истина.
На нея изобщо не й се виждаше глупаво. Прекрасно знаеше, че е истина, защото и тя не бе спала цяла нощ. А Кора нравеше невероятната грешка да си мисли, че като е видяла снимката първа, това й дава някакво свещено право да я притежава.
— Всъщност въобще не съм сигурна, че я видя първа — каза си Майра ядосано. — Дори си мисля, че аз я видях по-рано.
Въпросът кой беше видял страхотната снимка по-пръв наистина беше спорен. Онова, което не подлежеше на съмнение обаче, беше ужасът, който тя изпитваше при мисълта, че ще види тази снимка на Елвис, окачена над камината между керамичната фигурка на Елвис и порцелановата му халба, които Кора вече притежаваше. При тази мисъл стомахът на Майра се свиваше точно под сърцето и увисваше там като мокър парцал. Беше се бе чувствала така само веднъж — през първата седмица от войната срещу Ирак.
Не беше честно. Кора имаше всякакви неща, свързани с Елвис, дори го беше виждала на концерт в Портланд Сивик Сентър година преди Господ да го прибере.
— Тази снимка ще бъде моя — промърмори решително тя, събра целия си кураж и почука на вратата.