Още преди да посегне към дръжката, вратата се отвори и един тесногръд мъж почти я отнесе на излизане.
— Простете — измънка той, без да вдига глава, и Майра едва успя да разпознае в него господин Константин, аптекаря от „Ла Вердиер“.
Той забърза надолу по улицата, стиснал в ръцете си малък пакет, и се шмугна в общината, без да поглежда встрани.
Когато жената се обърна към вратата, пред нея вече стоеше господин Гонт и ведрите му кафяви очи се усмихваха.
— Нямам уговорка… — подхвана тя кротичко.
Брайън Раск, който бе свикнал да чува от Майра само слова, произнесени с невероятна надменност и увереност, никога не би повярвал на ушите си, ако можеше да я чуе сега.
— Вече имате, уважаема госпожо — отвърна собственикът и се отмести да й направи път. — Добре сте дошли! Влизайте спокойно и оставете част от щастието, което носите!
След като хвърли последен поглед наоколо, колкото да се увери, че никой не я е видял, Майра Ивънс се шмугна в „Неизживени спомени“.
Вратата се затвори след нея.
Дългопръста, бяла като на мъртвец ръка се протегна в мрака, напипа въжето, което висеше до прозореца и дръпна щорите.
9
Брайън осъзна, че затаява дъх едва когато въздухът излезе като въздишка от дробовете му.
В задния двор на семейство Джърсик нямаше никой.
Уилма, очевидно насърчена от хубавото време, беше простряла навън прането си, преди да излезе, и сега то плющеше в три реда под топлото слънце и свежия бриз. Момчето притича до задната врата и надникна вътре. В кухнята нямаше жива душа. Помисли си да почука, но реши, че само си търси причина да не направи онова, за което е дошъл. Джърсик явно не си бяха у дома. Просто трябваше да си свърши работата и да се разкара оттам час по-скоро.
Той слезе бавно по стълбите и се върна в двора. Просторът с товара си от ризи, гащи, бельо, чаршафи и калъфки се вееше отляво. Вдясно беше градината, в която вече нямаше никакви насаждения, като се изключат две-три спаружени тикви, а в дъното се простираше висока дъсчена ограда. Зад нея беше къщата на Хавърхил, а през четири къщи — неговата.
Дъждът, който валя цяла нощ, бе превърнал градината в блато и тиквите плуваха до средата във вода. Брайън се наведе, загреба шепа черна кал и затича към простора.
На първия ред висяха чаршафите. Те все още бяха влажни, но бързо съхнеха, развети от вятъра като знамена. Бяха ослепително бели.
"Хайде! — прошепна му гласът на господин Гонт. — Давай, Брайън! Бъди като Санди Коуфакс. Давай!"
Брайън вдигна ръце. Отново се възбуди като в съня си, но това не го учуди особено. Всъщност дори бе доволен, че не изпитва страх. Беше забавно в края на краищата.
Засили се и разтвори длани. Калта полетя от ръцете му на дълги черни пръски, които се размазаха върху чаршафите.
Изтича до градината, отново напълни шепи, плисна ги върху чаршафите и се върна за още. Обзе го странно настървение. Тичаше като обезумял напред-назад, гребеше кал, хвърляше я и сигурно щеше да продължа така цял следобед, ако някой не беше извикал.
В първия миг му се стори, че самият той вика. Вцепени се, от гърдите му се изтръгна бързо потиснат писък и едва тогава осъзна, че госпожа Хавърхил просто вика кучето си от другата страна на оградата.
Все пак трябваше да се махне оттам. И то веднага.
Спря се за миг да види какво е направил и изведнъж почувства срам и неудобство.
Чаршафите бяха предпазили по-голямата част от дрехите, но те самите бяха напластени с кал. Само няколко незасегнати петънца се белееха, колкото да покажат какъв е бил цветът им преди.
Брайън погледна ръцете си. Лепнеха от кал. Втурна се към ъгъла на къщата, където имаше чешма, и завъртя кранчето. Потече ледена струя вода. Той пъхна ръцете си под нея и ожесточено започна да ги търка, докато изми дори калта под ноктите си. Дланите му изтръпнаха от студ, ръкавите му бяха мокри, но момчето нехаеше.
Затвори крана, намери колелото си, вдигна стъпенката и го забута по алеята. По улицата се зададе малка жълта кола. Слава Богу, беше сивик, а не юго. Подмина къщата, без да намали, й водачът й изобщо не обърна внимание на малкото момче, което стискаше колелото си в двора на Джърсик с премръзнали, зачервени ръце. Малкото момче, на чието чело с големи червени букви пишеше: ВИНОВЕН!
Когато колата отмина, Брайън се метна на колелото и не спря да върти педалите, докато не стигна до дома си. Ръцете му постепенно бяха върнали чувствителността си, но го сърбяха и все още бяха червени.
Когато влезе в къщата, майка му подвикна от хола:
— Ти ли си, Брайън!
— Да, мамо.
Онова, което бе сторил в задния двор на Джърсик, вече му се струваше като сън. Момчето, което стоеше сега в слънчевата, топла кухня, момчето, което отваряше хладилника да си извади мляко, просто не можеше да бъде онова момче, което бе гребало с шепи калта от градината на госпожа Джърсик, за да я хвърли после върху чистите й, бели чаршафи.