Майра поклати глава и очите й отново се изпълниха със страх.
— Хенри Бофорт ли?
— Да. Той май притежава и заведението „Кроткия тигър“? Странно име.
— Не мога да кажа, че го познавам, но знам кой е.
Никога през живота си не бе стъпвала в „Кроткия тигър“, но като всеки друг знаеше кой държи кръчмата.
— Искам да направиш един малък номер на господин Бофорт.
— К-какъв номер?
Гонт се пресегна, хвана потната й ръка и й помогна да се изправи.
— Ще ти кажа докато пишеш чека, Майра — каза той и целият му чар отново се върна на лицето му. Кафявите му очи станаха игриви и бляскави. — Между другото, искаш ли да ти опаковам снимката?
Пета глава
1
Алън се пъхна в едно от сепаретата на „При Нан“ и още преди да седне срещу Поли, разбра, ме болките й не бяха преминали. Беше пила перкодан. Личеше й още преди да проговори. От лекарствата очите й ставаха някак странни, неестествено бляскави. Той бе свикнал с това, но не го одобряваше. Всъщност съмняваше се, че изобщо ще го приеме някога. За пореден път се замисли дали не се е пристрастила към успокоителните. В нейния случай пристрастяването беше просто още един страничен ефект, нещо, което трябваше да се очаква, регистрира и отнесе към главния проблем. Иначе казано, към факта, че тя живее с болка, която той вероятно не ще може дори да разбере.
— Как си, красавице? — попита, без да издава нито частица от мислите си.
Тя се усмихна.
— Денят беше интересен. Мнооого интересен, както би казал оня сладур от „Да се посмеем“.
— Твърде си млада, за да го помниш.
— Ами! Алън, коя е тази?
Той се обърна и видя една жена, която мина покрай огромната витрина на Нан, стиснала здраво квадратен пакет в ръцете си. Тя бе вперила поглед напред и ако мъжът, който вървеше насреща й, не беше свърнал ловко, положително щяха да се сблъскат. Алън прерови набързо огромната картотека от имена и лица, които съхраняваше в главата си, и излезе със заключение, което Норис, лудо влюбен в полицейския жаргон, без съмнение би нарекъл „непълно“.
— Ивънс. Мейбел, Мейвис или нещо такова. Чък Ивънс й е мъж.
— Като я гледа човек, ще рече, че току-що е изпушила силна панамска пура — изкоментира Поли. — Направо й завиждам.
Край масата застана самата Нан Робъртс да ги обслужи. Тя беше един от християнските войни на баптиста Уилям Роуз и носеше малка жълта значка на гърдите си. Алън виждаше този символ за трети път от сутринта. Сигурно занапред щеше да го среща още по-често. Значката изобразяваше игрален автомат, задраскан с червена диагонална линия. Отношението на приносителя й към „Вечерта в казиното“ ставаше пределно ясно и без думи.
Нан беше жена на средна възраст, с пищен бюст и сладникаво красиво лице, което ти навяваше мисли за мама и ябълков пай. Всъщност, както Алън и колегите му бяха констатирали, ябълковият й пай беше наистина чудесен. Особено с топка ванилов сладолед отгоре.
Нан лесно предразполагаше хората с милата си физиономия, но много от местните бизнесмени — особено онези, които се занимаваха с недвижими имоти — отдавна бяха разбрали, че при нея първото впечатление лъже. Зад миловидното лице се криеше мозък-компютър, а под майчински натежалата гръд имаше куп счетоводни книги вместо сърце. Тя притежаваше голяма част от Касъл Рок, включително и последните пет административни сгради на Мейн Стрийт, и след смъртта на Поп Мерил вероятно бе станала най-богатия човек в града.
Като я гледаше, Алън винаги си спомняше за една съдържателка на публичен дом, която навремето бе арестувал в Ютика. Жената му беше предложила подкуп, а когато той й отказа, тя съвсем целенасочено се опита да пръсне черепа му с клетка за птици, чийто наемател — надут папагал, който понякога заядливо казваше: „Чуках майка ти, Франк“ — все още беше вътре.
Понякога, когато виждаше двете бръчици между веждите на Нан Робъртс да се задълбочават, мъжът си мислеше, че тя е напълно способна да постъпи по същия начин. Затова му се стори съвсем естествено, че бе дошла лично да обслужи областния шериф.
— Здравей, Алън! — каза тя. — Не съм те виждала от сума ти време! Къде беше?
— Насам-натам. Работя, Нан.
— Нищо против, но недей да забравяш старите си приятели — отвърна му и го дари с лъчезарната си майчинска усмивка.
„Човек наистина трябва да прекара доста време с Нан, докато разбере колко рядко усмивката й е искрена“ — помисли си Алън.
— Минавай да ни виждаш от време на време — додаде.
— Слушам!
Нан се разсмя така силно и невъздържано, че мъжете на бара — дървари в по-голямата си част — извърнаха рязко глави.