— Този шрифт се казва „готика“ — каза тя въодушевена. — Мислех, че са спрели да го преподават малко след като са измрели динозаврите.
Той извади изрязания на вълнички лист. Отгоре пишеше:
Шрифтът на писмото не беше така зографисан, както на плика, но и той, и самият език бяха забавно старинни.
Скъпа Поли.
Благодаря ви още веднъж за прелестния кейк. Много обичам такъв и беше безкрайно вкусен! Бих желал да ви благодаря също и за любезността и досетливостта — сигурно сте разбрали колко се притеснявам за откриването, още повече като се вземе предвид, че не сме в активен сезон.
Разполагам с един експонат (още не е пристигнал, но го чакам всеки момент), който предполагам, че много ще ви заинтригува. Няма да казвам повече. По-добре сама да го видите. Всъщност той е просто една играчка, но се сетих за него почти веднага щом си тръгнахте, а през годините интуицията ми рядко ме е лъгала. Очаквам експонатът да дойде в петък или събота. Ако имате възможност, защо не минете в неделя следобед? Ще бъда в магазина цял ден, ще подреждам, и за мен ще бъде удоволствие да ви го покажа. Засега — толкова. Експонатът сам ще ви разкаже за себе си, ако си допаднете. Ако ли не, поне ми позволете да ви се отплатя за любезността с чаша чай!
Надявам се, че Нети харесва новата си придобивка. Тя е много мила женица и лампионът, изглежда, й достави огромно удоволствие.
— Странно! — каза Алън и прибра писмото обратно в чантата. — Ще му хвърлиш ли едно око, както казваме в нашия бранш?
— При тези обстоятелства и след като видях лампиона на Нети, как бих могла да откажа? Да, мисля, че ще намина… ако съм по-добре с ръцете. Ела и ти, Алън? Може и за теб да има нещо.
— Може. Но по-скоро бих останал вкъщи пред телевизора. Нашите имат шанс да спечелят някоя точка.
— Изглеждаш ми уморен, Алън. Имаш сенки под очите.
— Имах отвратителен ден. Сутринта едва разтървах главния съветник и един от заместниците си, преди да се сбият до смърт в съблекалнята.
— Какво!? — възкликна Поли притеснена.
Той й разказа за свадата между Кийтън и Норис Риджуик, като завърши с това, колко странен му се бе сторил Кийтън. Всъщност цял ден бе мислил защо Кийтън непрекъснато говореше за „преследване“. Когато свърши, Поли дълго мълча.
— Е? Какво мислиш? — попита я накрая.
— Мислех си, че ще минат доста години, преди да научиш за Касъл Рок всичко, което ти трябва. Това вероятно се отнася и за мен. Нямаше ме в града дълго време, не казвам къде съм била или какво е станало с „малкия ми проблем“ и много от хората ми нямат доверие. Но ти бързо се ориентираш, Алън, и запомняш всичко. Знаеш ли как се чувствах, когато се върнах в града?
Той поклати глава, видимо заинтригуван. Дори и пред него Поли рядко говореше за миналото.
— Беше като да попаднеш на сериал, който си отвикнал да гледаш. Дори да не си гледал от години, веднага разпознаваш героите и техните проблеми, защото те всъщност никога не се променят. Да се върнеш към такъв театър е като да обуеш чифт стари удобни обувки.
— Какво искаш да кажеш?
— Че в градския сериал има много неща, които още не си успял да хванеш. Знаеш ли, че чичото на Данфърд Кийтън беше в „Джунипър Хнл“ по едно и също време с Нети.
— Не.
Тя кимна.
— Около четиридесетте той започна да има проблеми с психиката. Майка ми казваше, че бил шизофреник. Не знам дали това е точният термин или просто мама най-често е чувала тази диагноза по телевизията, но Бил Кийтън определено не беше в ред. Спомням си, че хващаше някого на улицата, ей така без причина, и започваше да крещи насреща му за какво ли не — за националния дълг, за това, че Джон Кенеди бил комунист и не знам още какво. Тогава бях още дете, Алън, и да ти кажа честно, той направо ме плашеше.
— Естествено.
— Някой път пък вървеше по улицата с наведена глава и нещо си приказваше. Майка ми казваше никога да не говоря с него, когато е в такова състояние, дори ако го срещнем на път за църквата. Накрая той се опита да убие жена си. Или поне така дочух, но може и да не е вярно. Нали знаеш как тръгват клюките? Може би просто е размахал служебния си пистолет пред нея, но каквото и да е направил, то стигаше да го пратят в затвора. После там го прегледа някаква комисия и го преместиха в „Джунипър Хил“.
— И сега там ли е?
— Не, почина. Състоянието му бързо се влоши, след като го вкараха в лудницата. Чух, че се е парализирал, преди да умре.
— О, Боже!
— Но това не е всичко. Рони Кийтън, бащата на Данфърд, братът на Бил, прекара четири години в психиатричното отделение на болницата за ветерани в Тогъс. Сега е в старчески дом. Алцхаймер! Има и една леля или братовчедка на Дан, не съм сигурна, която се самоуби през петдесетте след някакъв скандал. Не знам точно каква беше причината, но се чу, че си падала повече по жените, отколкото по мъжете.