— Ще се прибера и ще си взема горещ душ. Няма да пия повече кафе. Просто ще изключа телефона и ще си легна рано с надеждата, че утре, като се събудя, ще бъда нов човек. И тогава ще можем да си… поиграем. Ако не на „пържоли“, то със сигурност на нещо друго.
— Притеснявам се за теб.
Ръцете й едва-едва помръднаха в неговите.
— Знам, Алън — отвърна тя. — Това едва ли може да облекчи болките ми, но го оценявам. Повече отколкото предполагаш.
2
Хю Прийст се връщаше от ралито на Касъл Рок. Когато стигна до „Кроткия тигър“, той намали… а после отново даде газ и отмина. Прибра се у дома, паркира буика си в алеята и влезе в къщата.
Домът му се състоеше от две стаи — в едната спеше, а в другата вършеше всичко останало. В средата на многофункционалната му стая имаше очукана маса, отрупана с мръсни опаковки от полуфабрикати, пълни с вкоравели фасове. Хю отвори вратата на килера, застана на пръсти и взе да опипва последния рафт. За миг му хрумна ужасяващата идея, че лисичата опашка е изчезнала, че някой я е откраднал, и стомахът му се сви от страх. Но когато ръката му напипа копринената козина той въздъхна с облекчение.
Беше прекарал целия ден, мислейки за опашката, за това как ще я върже на антената на буика и ще й се радва. Всъщност смяташе да я сложи още сутринта, но навън валеше, а мисълта да превърне прелестната пухкава опашка в парче подгизнала кожа, съвсем не му се нравеше. Сега я извади от рафта, подритна разсеяно някаква празна консервена кутия, която се замота в краката му, и прокара пръсти по гъстата козина. Господи, колко е хубаво!
После влезе в гаража, в който от 1984 насам от боклуци нямаше място за колата му, и след известно ровене намери парче ръждясала тел. Беше си направил ясна програма: първо ще завърже опашката на антената, после ще хапне нещо за вечеря и едва след това ще отиде в Грийнспарк. Анонимните алкохолици се срещаха в залата на Американския легион в седем часа. Не знаеше дали не е прекалено късно да започне нов живот… но със сигурност не беше късно поне да опита.
Той направи примка в единия край на телта и я стегна в горната част на лисичата опашка. После започна да увива свободния край на телта около антената, но пръстите му, които в началото се движеха бързо и уверено, постепенно се забавиха. Решителността му взе да го напуска, а на нейно място неусетно се прокрадна съмнение.
Той си представи как паркира пред залата на Американския легион и отива на срещата. Дотук добре. Но после видя някакво хлапе (същото като оня заплес, който се бе изпречил пред камиона му преди няколко дни) да минава през паркинга, докато той вътре казва името си и споделя с присъстващите, че е безсилен пред алкохола. Нещо хваща окото на хлапето — ярки, ръждиво-огнени отблясъци под синкавата светлина на неоновите лампи, които осветяват паркинга. То се приближава до буика му и разглежда лисичата опашка. Опипва я, заравя пръсти в нея, а после се оглежда и необезпокоявано от никого откъсва ръждясалата тел.
Хю усети, че гърдите му се сковават от необуздан гняв, като че всичко това наистина се бе случило. Поглади лисичата опашка и се загледа в здрача, сякаш очакваше да види тълпа ловки хлапета, които само чакат да се прибере вътре при полуфабрикатната си вечеря, за да му грабнат опашката.
Не. По-добре да не ходи. Днешните деца не се спират пред нищо. Биха откраднали каквото и да е, просто така, за идеята. Ще го премятат ден-два, а после ще го захвърлят в някоя канавка или бунище. Мисълта (а тя бе силна почти като видение), че неговата прекрасна лисича опашка ще лежи забравена в някоя локва и ще подгизва на дъжда сред опаковки от хамбургер и празни бирени кутии, изпълваше Хю с яростна агония.
Би било лудост да поеме такъв риск.
Той разви телта, която прикрепяше опашката за антената, и отново прибра безценната си придобивка на последния рафт в килера. После старателно затвори вратата, но резето беше развалено.
„Трябва да купя катинар — помисли си Хю. — Дечурлигата са способни да се промъкнат навсякъде. Никой не спазва реда в днешно време. Никой.“
Сетне отиде до хладилника, извади кутия бира, погледна я замислен и отново я прибра. Бирата, пък макар и да са четири или пет, нямаше да го оправи. Не и тази вечер. Отвори един от долните шкафове, посегна навътре зад купчината пожълтели чинии и извади половин шише ром, който пазеше за краен случай. После напълни една пластмасова чаша до средата, помисли миг-два и я напълни догоре. Отпи две-три глътки, усети топлината, която се разля в стомаха му, и отново си сипа. Изведнъж се почувства по-спокоен и по-добре. Погледна към килера и се усмихна. Мястото беше сигурно и щеше да стане още по-безопасно, когато купеше катинар от „Уестърн Ауто“. Точно така — безопасно. Хубаво е да се сдобиеш с нещо, за което си мечтаеш и от което наистина имаш нужда, но ако има и къде да го прибереш, виж, това вече е прекрасно. Ала внезапно усмивката му застина. „И за това ли си я купи? Да я държиш нависоко, зад заключена врата?“ Хю отново отпи.