Но може би Нети не беше я забравила. Бяха се видели предишния ден в новия магазин и Уилма си бе помислила, че ако погледите можеха да убиват, тя със сигурност щеше да лежи мъртва на пода.
Докато стоеше сега пред калните, съсипани чаршафи, си спомни за смесицата от страх и предизвикателство, изписани на лицето на тая кучка, спомни си свитите й устни и особения й поглед. Уилма прекрасно знаеше какво е омраза и безпогрешно я разпозна върху лицето на Нети.
Предупредих те… ще съжаляваш.
— Уилма, ела, прибери се — подхвана пак Пийт и сложи грижовно ръка на рамото й.
Тя рязко се дръпна и просъска:
— Остави ме на мира!
Съпругът й отстъпи крачка назад. Сякаш искаше да скърши ръце от отчаяние, но не смееше.
„Може би и тя ме беше забравила — помисли си Уилма. — Поне докато не ме видя в тоя магазин. Или пък го е планирала отдавна в побърканата си глава.“
(Предупредих те!)
И срещата й е дала кураж да го направи.
Някъде в края на разсъжденията си окончателно се убеди, че Нети има пръст в тая работа. Кой друг й имаше зъб? Много хора в града я мразеха, но този номер — този гнусен, подъл номер — най-много пасваше на вчерашното изражение на Нети — смесица от страх и омраза.
(ще съжаляваш)
Нети самата бе приличала на куче. Куче, което има смелост да захапе едва когато жертвата му е обърнала гръб.
Да, тя е! Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че просто не може да е друг. А това вече беше непростимо. Не защото чаршафите бяха съсипани. Не защото номерът бе подъл. Дори не защото го бе извършил луд човек.
Беше непростимо, защото Уилма се бе уплашила.
Вярно, само за миг — мигът, в който лепкавата материя се бе залепила за лицето й и бе обгърнала тялото й като пипала на някакво чудовище… — но дори и един-единствен миг на страх бе вече твърде много.
— Уилма? — прошепна Пийт, когато тя обърна плоското си лице към него. Изражението, което виждаше пред себе си, съвсем не му се нравеше. Погледът в очите й — още по-малко. — Скъпа? Добре ли си?
Тя мина покрай него, без въобще да му обръща внимание, и Пийт заситни след нея към… телефона.
4
Нети седеше в дневната си с Райдър в краката и новата кристална лампа в скута, когато телефонът иззвъня. Беше осем и двадесет. Тя подскочи, стисна здраво лампата и погледна към телефона с недоверие. Изведнъж си помисли — глупаво, разбира се, но не можеше да се отърве от тези си страхове — че се обажда Някой От Горе, за да й каже, че трябва да се раздели с прекрасния си лампион, защото той принадлежи на друг човек и че такъв прекрасен предмет въобще не може да има място сред личните вещи на Нети. Естествено, това бяха пълни глупости.
Райдър я погледна за миг, сякаш искаше да я попита дали ще се обади или не, а после отново положи муцуна върху лапите си.
Тя остави внимателно лампата и вдигна телефона. Сигурно е просто Поли. Обажда се да пита дали може да й купи нещо на път за работа утре.
— Ало, дом Коб — каза тържествено Нети.
През целия си живот бе изпитвала ужас от Властниците и бе установила, че най-добрият начин да се справи с този страх, бе самата тя да се държи началнически. Е, това не й помагаше кой знае колко, но поне не задълбочаваше притесненията й.
— Знам какво си направила, ненормалнице! — изкрещя й някой отсреща.
Атаката бе толкова неочаквана, че подейства като удар с нож.
Дъхът й секна, лицето й се смрази от ужас, а сърцето й сякаш се опитваше да излезе през гърлото. Райдър отново вдигна глава и я погледна въпросително.
— К-кой… к-кой…
— Знаеш много добре кой — отвърна гласът и тя естествено разбра.
Беше Уилма Джърсик. Тази злобна, зла жена.
— Той не е джафкал! — Гласът на Нети беше тънък и писклив, сякаш бе погълнала съдържанието на хелиев балон. — Той вече е голям и не лае! Цяла вечер си лежи в краката ми!
— Добре ли ти беше да хвърляш кал по чаршафите ми, а, идиотка такава!
Уилма беше бясна.
— Чаршафи? Какви чаршафи? Аз… аз… — Погледна към кристалния лампион и сякаш извлече сила от него. — Остави ме на мира! Ти си луда, а не аз!
— Ще ти го върна! Никой не може да влиза просто така в двора ми и да плеска прането ми с кал. Ясно ли ти е! Никой! Н-И-К-О-Й! Разбираш ли? Стига ли това до побъркания ти мозък!? Няма да разбереш кога, къде, още по-малко как, но ще ти го върна!