Нети притискаше слушалката до ухото си. Лицето й бе мъртвешки бяло, като се изключи ярката червена бразда, която разделяше челото й. Челюстите й трепереха от стискане.
— Остави ме на мира или ще съжаляваш! — пищеше тя с тънкия си, хелиев глас.
Райдър вече беше на крака, наострил уши, ококорил големи, тревожни очи. Усещаше заплаха. Излая веднъж, но Нети не го чу.
— Горко ще съжаляваш! Познавам хора! Хора с власт! Познавам ги много добре! Само да си посмяла да ми направиш нещо!
Бавно, с нисък и разтреперан от гняв глас Уилма отвърна:
— Да се подиграваш с мен е най-голямата грешка, която си правила през живота си! Ще ти го върна тъпкано!
Телефонът изщрака.
— Само да си посмяла! — запищя Нети. По страните й течаха сълзи, сълзи на ужас, ярост и безсилие. — Само да си посмяла, мръснице! Ще… ще…
Телефонът отново прищрака и в слушалката се чу непрекъснатият сигнал на отворена линия.
Тя затвори телефона и пет минути седя изпъната като струна, вперила невиждащ поглед напред. После започна да плаче. Райдър отново изджафка и сложи лапи в края на фотьойла й. Жената го прегърна и зарони сълзи по меката му козина. Кучето я близна съчувствено.
— Няма да й позволя да те нарани, Райдър — каза и вдъхна сладникавата му, кучешка топлина, опитвайки се да намери утеха в нея. — Няма да позволя на тази проклета, зла жена да те нарани. Не се плаши. Тя е просто една злобна вещица и ако се опита да направи нещо лошо на теб или на мен… ще съжалява.
След това се изправи, намери кърпичката си, пъхната между възглавницата и облегалката на фотьойла, и започна да бърше сълзите си. Беше скована от страх, но усещаше и гняв. Гняв, който пълзеше и пропиваше в тялото й като влага. Беше изпитвала това чувство и преди — когато посегна за вилицата и я заби в гърлото на мъжа си.
Взе кристалния лампион от масичката и нежно го притисна до себе си.
— Ако посмее да направи каквото и да било — наистина ще съжалява — каза си на глас тя.
После дълго седя така с Райдър в краката и лампиона на коленете.
5
Норис Риджуик караше бавно по Мейн Стрийт с полицейския автомобил и вяло оглеждаше сградите по източната страна на улицата. Смяната му скоро свършваше и той беше доволен. Спомни си колко добре се бе чувствал тази сутрин, преди онзи идиот да го нападне, как бе застанал пред огледалото в съблекалнята да нагласи фуражката си, мислейки си със задоволство, че прилича на образцов полицай. Помнеше онова настроение, но споменът му изглеждаше стар и пожълтял като снимка от деветнадесети век. От мига, в който онзи кретен Кийтън го бе сграбчил, всичко бе тръгнало наопаки.
На обяд бе хапнал миди в „Клъв-клъв“ на 119 улица. Храната там обикновено беше хубава, но този път му предизвика отвратителни киселини и още по-досадно разстройство. Към три часа сгази някакъв пирон на Седма улица и му се наложи да сменя гума. Вентилът непрекъснато му се изплъзваше и той си обърса пръстите в току-що изпраната униформа, без дори да се замисли какво върши. Четири черни бразди останаха от двете страни на ризата му. Докато ги гледаше с отвращение, разстройството отново превърна червата му във врящ котел и той хукна да търси тоалетна. Едва успя да си свали гащите, преди да ги напълни.
Въобще целият му ден вървеше наопаки. Сега пълзеше по улицата покрай сградите, които оформяха центъра на Касъл Рок, и чакаше смяната му да свърши. Подмина „Норуей Банк енд Тръст“, „Уестърн Ауто“, ресторанта на Нан, черната дупка, където се бе издигал палатът на Поп Мерил, шивачницата на Поли, „Неизживени спомени“, железарията…
Норис изведнъж натисна спирачки и спря. Беше видял нещо невероятно на витрината на „Неизживени спомени“ — или поне му се струваше, че го е видял.
Погледна назад в огледалото. На Мейн Стрийт нямаше жив човек. Светофарът в долния край на улицата изгасна за секунди. Релетата вътре прищракаха замислено и жълтото в средата започна да мига. Беше точно девет часът.
Полицаят се върна на заден ход и спря до тротоара. Погледна към радиостанцията, помисли си да набере 10–22 — дежурният напуска автомобила — но реши, че няма смисъл. Просто щеше да погледне на витрината. Увеличи предавателя, отвори прозореца и излезе. Това беше достатъчно.
„Заблудил си се — предупреди се той, докато вървеше по тротоара. — Няма начин да е това. Днес не ти върви на открития. Сигурно е някое старо «Зебко» с макара.“
Само дето не беше. Въдицата на витрината на „Неизживени спомени“ бе чудесно аранжирана с мрежа и чифт ярко жълти гумени ботуши и определено не беше „Зебко“. Беше си истинска „Бейзън“, каквато не беше виждал, откакто баща му умря. Тогава Норис бе на четиринадесет и бе обикнал бейзъна по две причини — заради това, което беше, и заради това, което представляваше за него.