А „Бейзън“ просто бе най-добрата въдица за речен риболов в света.
За него тя бе символ на добрите стари времена. На прекрасните часове, които малкото хилаво момче на име Норис Риджуик бе прекарало с баща си. Часове, в които двамата обикаляха между дърветата по течението на някой поток край града или седяха в малката си лодка насред Касъл Лейк, а всичко наоколо бе побеляло от мъглата, която се издигаше над езерото на плътни, млечни талази и ги затваряше в един техен свят. Свят, създаден само за мъже. Някъде другаде майки може би приготвяха закуската и това също бе прекрасно, но не колкото там. Никой свят, нито преди, нито след това, не бе така хубав.
След фаталния инфаркт на баща му въдицата изчезна. Норис си спомняше, че след погребението бе погледнал в гаража, но въдицата просто я нямаше. Беше я търсил и в мазето, и в килера до спалнята на родителите си (макар да знаеше, че майка му по-скоро би позволила на Хенри Риджуик да прибере слон там, отколкото въдиците си), но тя беше изчезнала. Норис веднага се бе усъмнил в чичо си Фил. На няколко пъти набираше смелост да постави въпроса, но като се стигнеше до разговор, просто се отказваше.
Сега, докато гледаше тази въдица, която може би дори бе същата, той за пръв път престана да мисли за Бъстър Кийтън и изцяло се отдаде на спомена.
Видя баща си да седи на кърмата, стиснал кутията с такъмите между краката си, и да му подава въдицата, за да си налее чаша кафе от големия червен термос на сиви черти. Долови аромата на горещото кафе и миризмата на мъжки одеколон и познатата скръб отново го притисна в сивите си прегръдки.
Старецът му липсваше. След всичките тези години позабравената болка отново сковаваше душата му, силна и ненаситна, както в онзи ден, когато майка му дойде от болницата, хвана ръцете му и каза: „Трябва да бъдем много силни, Норис.“
Прожекторът над витрината блестеше в стоманения корпус на макарата и онази стара любов, онази топла и вечна любов отново изпълни сърцето му. Норис гледаше въдицата и си мислеше за спокойните води на езерото, за аромата на прясно кафе, налято в голям червен термос на сиви черти. Дланите му отново почувстваха грапавата повърхност на корковата дръжка и той вдигна ръка да изтрие сълзите си.
— Г-н полицай? — тихо каза някой.
Норис инстинктивно извика и отскочи назад от витрината. В първия миг си помисли, че този път вече ще напълни гащите — чудесен завършек за ден като днешния. Но спазмите, слава Богу, преминаха и той се огледа. Един висок мъж с карирано сако стоеше пред отворената врата на магазина и го гледаше с усмивка.
— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.
— О, не — отвърна полицаят и с усилие се усмихна. Сърцето му още биеше като обезумяло. — Всъщност… може би съвсем малко. Гледах въдицата и се бях замислил.
— Днес я получих — каза мъжът. — Стара е, но е в отлично състояние. Истинска „Бейзън“. Марката не е много известна, но сериозните рибари я тачат. Произведена е…
— … в Япония — вметна Норис. — Знам. Баща ми имаше такава.
— Наистина ли? — Усмивката на мъжа стана още по-широка. Зъбите му бяха разкривени, но той не намери това за неприятно. — Какво съвпадение!
— Вярно — съгласи се Норис.
— Аз съм Лийлънд Гонт. Съдържател на магазина — представи се мъжът и подаде ръка.
Норис изпита моментно отвращение, когато дългите пръсти обвиха дланта му, но ръкостискането на господин Гонт бе кратко и неприятното усещане веднага премина. „Сигурно е от развалените миди, дето ги ядох на обяд — помисли си той. — Друг път ще ям само пиле, все пак е специалитет на заведението.“
— Мога да ви продам тази въдица на изключително добра цена — предложи собственикът. — Защо не влезете да го обсъдим, полицай Риджуик?
Норис се стресна. Беше сигурен, че не е казал на тая стара лисица как се казва. Понечи да го попита откъде е разбрал, но замълча. Ясно откъде. Над значката му имаше табелка с името.
— Не е редно — отвърна и махна към колата. Продължаваше да чува пукането на нямата станция. Не го бяха търсили цяла вечер. — Дежурен съм, нали разбирате. Всъщност смяната ми свърши в девет, но де факто, докато предам колата…
— Но това ще ни отнеме само минутка — подкани го Гонт с весел поглед. — Когато се пазаря с някого, не обичам да си губя времето, полицай Риджуик. Особено когато става дума за човек, който бодърства по нощите, за да ме пази.
Норис си помисли да му каже, че девет часът вечерта едва ли може да се нарече нощ, а в затънтено градче като Касъл Рок човек просто няма от кого да се пази, но се отказа. После погледна въдицата и онзи стар копнеж, толкова жив и осезаем, отново го завладя. Представи си как ще я вземе и ще отиде на езерото през уикенда с кутийка червеи и термос прясно кафе от „При Нан“. Ще бъде почти като едно време.