Отключи входната врата и влезе. Райдър заскача радостно и започна да върти опашка. Тя го погали разсеяно и побърза да затвори вратата. Лудата полякиня можеше да се появи по всяко време.
Нети превъртя резето и тръгна към навеса. Шкафът естествено беше заключен. Ала още не се бе върнала в кухнята и старите притеснения отново я обзеха. Отново започна да си мисли, че шкафчето всъщност не е заключено, че не е дръпнала достатъчно силно, че вратичката просто е заяла…
Върна се пак и докато проверяваше, телефонът иззвъня.
Тя хукна към къщата, стиснала ключа в потната си длан, удари се в нещо и извика от болка.
Когато стигна до дневната, телефонът бе спрял да звъни.
— Не мога да отида на работа — промълви тя. — Трябва да… да…
остана на пост.
Да, това беше! Трябваше да стои на пост.
Тя грабна слушалката и започна бързо да набира, преди съвестта да я загризе, както Райдър гризеше изкуствените си кокали.
— Ало, шивачница „Ти шиеш и шиеш“ — дочу се гласът на Поли.
— Здравей, Поли, аз съм.
— Нети? Наред ли е всичко?
— Да, но ти се обаждам от къщи, Поли. Стомахът ми нещо не е добре. — В този момент това вече не беше лъжа. — Чудя се дали ще е възможно да си взема един ден отпуска. Знам, че трябва да пусна прахосмукачка… и че телефонният техник ще дойде… но…
— Не се притеснявай — отвърна веднага Поли. — Техникът няма да дойде преди два часа, а аз и без това смятам да се прибера по-рано. Ръцете пак ме болят, та не ставам много за работа. Аз ще го посрещна.
— Ако ти трябвам нещо, бих могла…
— Няма нужда — увери я любезно жената и Нети усети, че в очите й парят сълзи. Поли беше толкова мила!
— Ти как си, Нети? Силни ли са болките? Да ти изпратя ли д-р Ван Ален?
— Не, благодаря, не е нищо особено. Просто ми е лошо. Ще се оправя. Може даже да дойда следобед.
— Глупости! — прекъсна я Поли рязко. — Не си си взимала отпуск, откакто работиш при мен. Я си лягай на топло и заспивай! Предупреждавам те: ако се появиш, ще те пратя обратно вкъщи.
— Благодаря ти, Поли — отвърна и едва не се разплака. — Толкова си мила с мен!
— Заслужаваш го. Трябва да свършваме, Нети. Имам клиенти. Лягай си, ще ти се обадя следобед да разбера как си.
— Благодаря.
— Няма защо. Доскоро.
— Доскоро — отвърна Нети, затвори телефона и веднага отиде до прозореца да надникне навън.
На улицата нямаше жив човек. Засега. Тя се върна в навеса, отвори майчиния си бюфет и извади лампиона. Щом го прегърна, изведнъж се почувства спокойна и уверена. Занесе го в кухнята, изми го с топла вода и сапун, изплакна го и внимателно го подсуши.
После отвори едно от кухненските чекмеджета, извади касапския си нож и отиде в дневната. Цяла сутрин седя изпъната като струна във фотьойла си, прегърнала лампата, стиснала ножа в дясната си ръка.
Телефонът звъня на два пъти, но тя не се обади.
Глава седма
1
Петък, единадесети октомври, беше рекорден ден за най-новия магазин на Касъл Рок. Особено след като сутринта отстъпи място на следобеда и хората започнаха да инкасират седмичните си заплати. Парите бяха сериозен стимул за пазаруване, както впрочем и добрата дума на онези, които бяха наминали в сряда. Естествено имаше и хора, които смятаха, че на мнението на селяндури, способни да посетят нов магазин в самия ден на откриването му, не може да се разчита, но те бяха малко и сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ весело дрънкаше през целия ден.
От сряда насам беше доставена и разопакована още стока. Онези, които отдаваха значение на подробностите, трудно можеха да повярват, че изобщо е имало някаква доставка — никой небе видял камион или нещо подобно — но това едва ли имаше значение. Важното бе, че в петък в „Неизживени Спомени“ имаше къде-къде повече неща.
Кукли, например. Или ювелирно издялани дървени пьзели, някои от тях с две лица. Или пък уникалния комплект за шах с фигури от естествен кристал, които нечия примитивна, но невероятно талантлива ръка бе изваяла във формата на африкански животни — грациозни жирафи вместо рицари, носорози със заплашително наведени глави вместо топове, чакали вместо пешки, царе-лъвове, изящни леопарди-царици. Имаше и огърлица от черни перли, която определено струваше цяло състояние, но колко точно никой не се осмели да попита (поне не този ден). Нейната красота беше почти болезнена за гледане и някои от посетителите на „Неизживени спомени“ си тръгваха меланхолични и странно замаяни, представяйки си как тази перлена огърлица танцува пред очите им в тъмнината — черна прелест на черен фон.