— Какво… правилно ли чух?
— Да, съвсем правилно — каза той и тя изведнъж осъзна, че не може да откъсне очи от неговите.
„Франси се е объркала — помисли си. — Не са зелени. Сиви са. Дълбоки и тъмносиви.“
— Но имам една молба — каза Гонт.
— Да?
— Познаваш ли един заместник-шериф на име Норис Риджуик?
Сребърното звънче на вратата издрънча.
Еверет Франкъл, помощник-лекарят, който работеше с доктор Ван Ален, си купи лулата, която Брайън Раск бе забелязал при първото си предварително посещение в „Неизживени спомени“, за дванадесет долара и шегичка, която трябва да изиграе на Сали Ратклиф. Бедничкият Слоупи Дод, пелтекът, който посещаваше часовете по изговор заедно с Брайън, взе чайник от алпака за рождения ден на майка си. Струваше му седемдесет и един цента и… неангажиращото обещание да направи безобиден номер на Лестър Прат, приятеля на Сали. Господин Гонт обясни на Слоупи, че когато му дойде времето, ще му даде някои неща, които ще му трябват, за да изпълни номера, а Слоупи каза: „Б-б-би б-било ч-ч-ч-уд-д-десно.“
Джун Гавино, съпругата на най-проспериращия производител на млечни изделия в града, си купи гравирана ваза за деветдесет и седем долара и обещанието да се пошегува с отец Бригъм от „Света Богородица“. Малко след като тя си тръгна, господин Гонт се разбра с друг човек да направи подобен номер на преподобния Уили.
Денят беше силен и успешен, а когато най-после спусна щорите и закачи табелката „ЗАТВОРЕНО“ на вратата, Гонт се чувстваше уморен, но доволен. Бизнесът вървеше отлично, а той дори бе предприел първите мерки, за да бъде сигурен, че шериф Пангборн няма да му попречи. Всичко това бе прекрасно. Откриването бе за него най-приятната част от цялата операция, но то го уморяваше и можеше да се окаже опасно. Естествено, бе възможно и да се лъже за Пангборн, но мъжът се бе научил да се доверява на шестото си чувство в такива случаи, а шерифът определено приличаше на човек, когото старателно трябва да отбягва… поне докато не бъде готов да се справи с него.
Седмицата се очертаваше плодотворна и Гонт смяташе, че ще има фойерверки още преди тя да е свършила. При това много.
4
В петък, в шест и петнадесет вечерта, Алън свърна в алеята на Поли и изгаси мотора. Тя го посрещна на прага и нежно го целуна. Той забеляза, че бе нахлузила ръкавиците дори за това кратко излизане на студа, и се намръщи.
— Хайде стига — смъмри го тя. — Тази вечер съм по-добре. Донесе ли пилето?
Той й подаде двата омазнени плика и каза:
— На вашите услуги, милейди.
— И на вашите — поклони му се кокетно, взе пликовете и го поведе към кухнята.
Измъкна един стол изпод масата, врътна го настрани, седна наопаки и я загледа как сваля ръкавиците си и слага пилетата в чиния. Беше ги взел от „Клъв-клъв“. Името на заведението беше отвратително, но пилетата бяха хубави. (Според Норис за мидите едва ли можеше да се каже същото.) Единственият проблем с готовата храна за вкъщи бе, че ако живееш на двадесет мили, тя неминуемо изстива… но нали затова са измислени микровълните. Всъщност Алън определено смяташе, че микровълновите фурни служат единствено за три неща — да се притопли кафе, да се правят пуканки и да се подгрее готова храна от заведения като „Клъв-Клъв“.
— По-добре ли са наистина? — попита, когато тя пъхна пилетата във фурната и натисна копчето.
Нямаше нужда да обяснява повече — и двамата отлично знаеха какво има предвид.
— Малко — призна си Поли, — но съм сигурна, че скоро ще бъда още по-добре. Вече чувствам топли тръпки по дланите, а подобрението винаги започва така.
Вдигна ръце и му ги показа. В началото на връзката им жената ужасно се бе срамувала от изкривените си, безформени длани, но отдавна бе приела интереса му към тях като част от неговата любов. Въпреки думите й ръцете й продължаваха да му изглеждат странни и сковани, сякаш облечени в невидими ръкавици — ръкавици на груб и невнимателен шивач, който ги бе пришил за китките й завинаги.
— Наложи ли ти се да взимаш хапчета днес?
— Само едно сутринта.
Всъщност тя бе изпила три хапчета — две сутринта и едно в ранния следобед — а болката не беше по-слаба от вчерашната. Страхуваше се, че в желанието си да се оправи, по-скоро си въобразява, че чувства тръпките, за които му бе казала. Не обичаше да лъже Алън — според разбиранията й любовта и лъжата рядко вървяха ръка за ръка и никога за дълго — но бе прекарала толкова време сама, че част от нея все още се плашеше от непрекъснатата му грижовност. Вярваше му, но я беше страх да му се довери.