Той ставаше все по-настойчив за клиниката в Майо, а тя знаеше, че ако разбере колко я боли този път, ще стане още по-настоятелен. Не искаше проклетите й ръце да станат основната тема в любовта им… а и се страхуваше от онова, което можеха да покажат изследванията в Майо. Щеше да преживее с болката, но със сигурност нямаше да може да живее без надежда.
— Ще извадиш ли картофите от фурната? — понита го тя. — Искам да се обадя на Нети, преди да седнем да вечеряме?
— Какво й е?
— Коремни болки. Не дойде на работа днес. Искам да се уверя, че не е грип. Розали каза, че напоследък доста хора са се разболели, а Нети изпитва ужас от лекари.
А Алън, който познаваше Поли Чалмърс, повече отколкото тя можеше да предположи си помисли: „Виж ти кой го казва.“
Беше полицай и макар че не бе на работа, не можеше да остави навика си да наблюдава на бюрото в кабинета. Беше му се превърнал в инстинкт, от който отдавна не се опитваше да се отърве. Ако бе малко по-наблюдателен през последните три месеца от живота на Ани, тя и Тод можеше да са живи и досега.
Бе забелязал ръкавиците, когато Поли дойде да го посрещне. Бе отбелязал факта, че ги свали със зъби, вместо да ги изхлузи една по една с ръце. Видя я как сложи пилетата в чинията и не пропусна прикритата гримаса която изкриви лицето й, когато вдигна чинията, за да я пъхне във фурната. Все лоши признаци. Той застана на вратата между кухнята и хола, за да види как ще набере телефона на Нети. Това бе най-точната скала за измерване на болката й. Слава Богу, признаците този път бяха добри. Или поне така му се стори.
Тя набра телефона бързо и уверено. Но понеже беше далеч, Алън не успя да забележи, че този и всички останали апарати в къщата бяха сменени с нови, с по-големи клавиши. Той се върна в кухнята и нададе ухо на разговора.
— Здравей, Нети!… Вече почти се бях отказала. Събудих ли те?… Да… А-ха… Е, как е?… А, добре. Притеснявах се за теб… Не, имам всичко за вечеря. Алън донесе печено пиле от „Клъв-клъв“… Да, наистина.
Алън извади едно плато от шкафовете на кухненския плот и се замисли: „Лъже ме за ръцете. Независимо колко добре се оправя с телефона, болките са като преди, а може би и по-силни.“
Мисълта, че тя го лъже, не го тревожеше. Неговото мнение за лъжата бе далеч по-либерално от нейното. Ето да вземем детето например. Беше го родила в началото на 1971, около седем месеца след като напусна Касъл Рок. Бе казала на Алън, че бебето — момченце, което нарекла Келтън — починало в Денвър на три месеца. Синдром на внезапната смърт — СВС, най-големият кошмар за младите майки. Историята изглеждаше напълно достоверна и Алън нямаше основание да се съмнява, че Келтън Чалмърс наистина бе мъртъв. Но версията на Поли имаше един-единствен проблем — не беше вярна. Той беше полицай и веднага усещаше лъжите.
(с изключение на тези на Ани)
„Да — помисли си той. — С изключение на лъжите на Ани. Забележката ти е отразена в протокола.“
Как бе разбрал, че Поли го лъже. По трепването на миглите й? По прекалено директния й, прекалено вторачен поглед? По начина, по който непрекъснато опипваше лявото си ухо? По това, че непрекъснато кръстосваше краката си?
Не, по нито една от тези наивни уловки. Винаги, когато го лъжеха, в главата му светваше лампичка, както светва детекторът на някое летище, когато човек с метална плочка в черепа мине отдолу.
Лъжата не го ядосваше, нито го притесняваше. Някои лъжат от скрупули, други от болка, трети, просто защото мисълта да говорят истината им е чужда. Но има и такива, които лъжат, защото чакат да дойде време да кажат истината. Алън смяташе, че лъжата на Поли за Келтън бе от последния вид, и бе съгласен да чака. След време тя щеше да се реши да му разкрие тайните си. Той не бързаше за никъде.
Да не бързаш за никъде — самата мисъл изглеждаше лукс.
Гласът й — богат, спокоен и внимателен — също бе лукс за него. Той все още не бе преодолял чувството за вина от това, че е тук, че знае къде стоят всички съдинки в кухнята, в кое шкафче в спалнята държи найлоновите си чорапи или къде свършва отпечатъкът от банския костюм по тялото й, но нищо нямаше значение, когато чуваше гласа й. Имаше едно-единствено нещо, което наистина бе от значение — простият факт, че нейният глас бе станал за него символ на дома.
— Можеш да наминеш по-късно, ако искаш, Нети… Така ли?… Е, добре, почивай си — това ти е най-необходимо сега… Утре?
Поли се разсмя. Смехът й, свободен и звънлив, винаги караше Алън да се чувства сякаш светът около него се е освежил. Можеше дълго да я чака да разкрие тайните си, стига само да се смееше така от време на време.
— О, Боже! Та утре е събота! За малко щях да те излъжа.