Той се усмихна. После дръпна чекмеджето под печката извади ръкохватките и отвори фурната. Един, два, три, четири картофа. Как щяха двамата да изядат четири огромни печени картофа! Защо ли се учудваше? Поли винаги готвеше така. Без съмнение и в тези четири картофа се криеше някаква тайна, а някой ден, когато си отговореше на всички или поне на някои от въпросите, може би и чувството му за вина щеше да премине.
Извади картофите. След миг и микровълновата фурна иззвъня.
— Трябва да свършвам, Нети…
— Не се притеснявай! — провикна се Алън. — Всичко е под контрол! Не забравяйте, че съм полицай, госпожо!
— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сигурна ли че вече всичко е наред?… И ще ми се обадиш, ако ти стане зле, нали, Нети?… Добре… Моля?… Не, просто питам… И на теб… Лека нощ, Нети.
Когато тя се върна в кухнята, той бе сложил пилетата на масата и тъкмо разрязваше един от картофите в чинията й.
— Алън, скъпи! Нямаше нужда!
— Това е част от обслужването, милейди.
Отдавна бе разбрал, че когато ръцете я боляха, животът се превръщаше за нея в низ от неравни битки. Обикновените действия на ежедневието изведнъж ставаха зловещи препятствия, които се налагаше да преодолее, а наказанието в случай на неуспех бе нечовешка болка. Зареждането на машината за миене на чинии. Слагането на дърва в камината. Боравенето с вилица и нож.
— Седни — каза той. — Да кълвем.
Тя се разсмя безгрижно и звънливо и го прегърна. Неуморният наблюдател в него веднага отбеляза, че го притиска до себе си с лактите, а не с дланите си, но чувствителната му половина усети сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпала, и деликатния намек в начина, по който крехкото й тяло се долепи до неговото.
— Ти си най-прекрасният мъж на света — прошепна тя.
Той я целуна, първо нежно и внимателно, а после по-страстно. Ръцете му се спуснаха по кръста към извивката на бедрата й. Платът на старите й дънки беше мек и гладък като крило на пеперуда в ръцете му.
— Сядай, приятелче — прекъсна го тя. — Първо яденето, гушкането — после.
— Това покана ли е?
„Ако ръцете наистина я болят — помисли си той, — ще намери начин да се измъкне.“ Но тя отвърна:
— Да, луксозна.
И Алън седна на масата доволен. Засега.
5
— Ал ще се прибере ли за уикенда? — понита Поли, докато прибираха масата.
Оцелелият син на Алън беше ученик в „Милтън Академи“ на юг от Бостън.
— А-ха — смутолеви, докато бършеше чиниите.
— Помислих си, че след като в понеделник е Денят на Колумб и не са на училище… — подхвана небрежно тя.
— Ще ходи на гости на Дорф в Кейп Код — поясни Алън. — Дорф е Карл Дорфман — съквартирантът му. Ал ми се обади миналия вторник да ме пита дали може да прекара трите почивни дни с приятеля си. Казах му, че няма проблеми.
Докосна го по рамото и той вдигна глава да я погледне.
— За каква част от всичко това имам вина аз, Алън?
— От кое? — попита той, искрено изненадан.
— Знаеш какво имам предвид. Ти си добър баща, а не си и глупав. Колко пъти се е прибирал Ал, откакто започна учебната година?
В този момент Алън разбра накъде бие и се усмихна поуспокоен.
— Само веднъж, и то защото искаше да говори с Джими Кетлин, компютърджията от старото му училище. Някои от най-хубавите му програми стават за новия „Комодор 64“, който му купих за рождения ден.
— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Той смята, че се опитвам твърде бързо да заема мястото на майка му.
— Господи! — възкликна Алън. — Откога те мъчи мисълта, че Алън гледа на теб като на Злата Мащеха?
— Извинявай — свъси вежди тя, — но на мен не ми е смешно.
Той я хвана нежно за ръцете и целуна ъгълчето на устните й.
— Аз също не го намирам за смешно. Има дни, в които и на мен ми се струва малко странно, че съм тук с теб. Толкова скоро ми се вижда. Не е, но понякога ми се струва така. Разбираш ли какво имам предвид?
Тя кимна. Веждите й вече се бяха отпуснали, но между тях остана една малка бръчица.
— Естествено, че те разбирам. Героите по филмите винаги се отдават на дълга и мъчителна тъга, нали?
— Точно. Виждаш ги как линеят от мъка. Защото мъката е много истинска. Мъката е… — Пусна ръцете й, взе една чиния и започна да я бърше. — Мъката е жестока.
— Знам.
— И затова понякога се чувствам виновен. От една страна, защото ми се струва, че всичко стана много скоро, въпреки че не е, а, от друга — защото имам чувството, че се отърсих твърде лесно, макар да съм наясно, че не е така. Мисълта, че им дължа повече скръб, все още ме тревожи — не мога да го отрека — но си давам сметка, че всичко това е безсмислено… защото част от мен — голяма част от мен — всъщност не е преставала да скърби.