— Човешко е — каза тя тихо.
— Сигурно. Що се отнася до Ал, той се справя с това по свой си начин. И го прави добре — достатъчно добре, че да се гордея с него. Майка му все още му липсва, но ако продължава да скърби — в което не съм напълно сигурен — то той скърби за Тод. А фикс-идеята ти, че не се прибира често вкъщи, защото не одобрява теб… или нас… няма нищо общо с действителността.
— Радвам се, че мислиш така. Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам. Но все пак ми се струва…
— Някак неестествено?
Тя кимна.
— Разбирам те. Но поведението на децата, дори да е съвсем нормално, никога не изглежда естествено за възрастните. Понякога забравяме колко лесно им минава и колко бързо се променят. Ал се откъсва. От мен, от старите си приятели като Джими Кетлин, от самия Касъл Рок. Просто се откъсва. Като космически кораб, на който се е включила третата степен. С децата винаги е така, а родителите всеки път остават неприятно изненадани.
— Не ти ли се струва, че е твърде рано? — попита тихо Поли. — Седемнадесет години е ранна възраст да се откъснеш от дома.
— Права си — отвърна Алън. — Но той изгуби майка си и брат си в нелепа катастрофа. Животът му се разби, моят също, и двамата се вкопчихме един за друг, както предполагам правят всички бащи и синове, изпаднали в такава ситуация, за да се опитаме да съберем късчетата отново. Мисля, че се справихме добре, но трябва да съм сляп, за да не виждам, че нещата са се променили. Моят живот е тук, Поли, в Касъл Рок. Неговият вече не е. Мислех си, че един ден пак ще се върне, но като видях погледа му, когато му предложих да се премести при мен за новата учебна година, осъзнах, че няма смисъл да настоявам. Той не иска да се връща тук, защото този град му навява много спомени. С времето нещата може би ще се променят, но засега нямам намерения да му се меся. Така че това, че не се прибира, няма нищо общо е нас двамата, ясно?
— Ясно. Алън?
— А?
— Той ти липсва, нали?
— Да. Всеки ден — отвърна откровено Алън и с изненада установи, че би могъл да се разплаче.
Обърна се и отвори наслука някакво чекмедже, опитвайки се да се овладее. Единственият начин, който му дойде наум, бе да смени темата.
— Как е Нети? — попита той и с облекчение установи, че гласът му звучи нормално.
— Казва, че е по-добре, но толкова бавно вдигна телефона, че вече си я представях просната в безсъзнание на пода.
— Може да е била заспала.
— Каза, че не съм я събудила, пък и не звучеше сънена. Нали знаеш как говори човек, когато си го вдигнал от сън?
Той кимна. В полицейското ежедневие много пъти му се бе случвало да го будят и да буди хора по телефона, и отлично знаеше как е.
— Каза ми, че ровела из някакви стари вещи на майка си в килера, но…
— Ако има стомашно разстройство, сигурно си я хванала, докато е била в тоалетната, и просто не е искала да си признае — логически заключи Алън. Поли помисли за миг и се разсмя.
— Сигурно е било така. Тя никога не би ми казала.
— Естествено — отвърна той и погледна в мивката. — Скъпа, всичко е измито.
— Благодаря ти, Алън — усмихна му се и щипна бузата му.
Посегна зад ухото й и извади петдесетцентова монета.
— Я, виж какво си намерих! Винаги ли там си ги криеш?
— Как го направи!? — възкликна тя и погледна петдесетте цента с истинско изумление.
— Кое? — попита Алън и монетата сякаш плавно изчезна между пръстите му. Когато отвори дланта си, от нея нямаше и следа. — Не смяташ ли, че трябва да си събера багажа и да тръгна да обикалям с цирка?
Тя се усмихна.
— Не, остани си при мен. Алън, мислиш ли, че се тревожа прекалено много за Нети?
— Не. Ти я изкара от лудницата, даде й работа, помогна й да си купи къща. Просто се чувстваш отговорна за нея. И в известен смисъл си. Ако не се притесняваше за нея, мисля, че аз щях да се притеснявам за теб.
Поли взе последната чаша от сушилнята и понечи да я прибере. Алън видя внезапния страх, изписан на лицето й, и разбра, че тя няма да успее да я задържи, макар чашата да бе съвсем суха. Бързо протегна ръка и елегантно я поднесе под нейната. Движението бе изпълнено с такава грация, че изглеждаше на Поли почти като танцова стъпка. Чашата се плъзна и кацна точно в ръката му.
Болката, която се бе гаврила с нея цяла нощ, и непрекъснатият страх, че Алън ще заподозре истинското й състояние, изведнъж се потопиха под вълна от желание, толкова силно и неочаквано, че тя почти се уплаши. Всъщност не, „желание“ е твърде слаба дума, за онова, което почувства. Емоцията й бе много по-примитивна. Това бе похот.