Поли усети, че се унася. Трябваше да го пита дали ще остане за през нощта и да му каже да прибере колата си в гаража, ако ще спи при нея — Касъл Рок е малко градче и приказките веднага тръгват — но всичко това й се виждаше съвсем незначително сега.
„Алън ще се погрижи — помисли си. — Алън винаги се грижи за всичко.“
— Някакви нови изпълнения от Бъстър и преподобния Уили? — попита сънено тя.
Алън се усмихна.
— И на двата фронта е спокойно, поне засега. Най-много обичам господата Кийтън и Роуз, когато изобщо не ги виждам, а в този смисъл днес беше страхотен ден.
— Браво — промърмори тя.
— Да, но има и още по-хубави новини.
— Какви?
— Норис си оправи настроението. Купил си въдица и макара от твоя приятел господин Гонт и само приказва как щял да ходи за риба през уикенда. Ако питаш мен, ще му измръзне задникът, доколкото го има, но след като е щастлив, и аз съм щастлив. Толкова ми стана жал за него, когато Кийтън го нападна онзи ден. Хората се подиграват с Норис, загдето е слабичък и малко отвеян, но за последните три години той стана сравнително добър провинциален полицай. А иначе и той носи душа като всички останали. Каква му е вината, че не е красив?
— А-ха.
Поли постепенно се отнесе в един прекрасен свят без болка и когато сънят окончателно я завладя, на лицето й бе изписано невинно задоволство.
7
За Алън сънят идваше по-бавно.
Вътрешният глас отново се бе обадил, но от злорадите му нотки нямаше и следа. Сега той звучеше несигурно и тъжно.
„Къде сме, Алън? — питаше. — Не сме ли сбъркали стаята? Леглото? Жената? Нищо не разбирам вече?“
Той изведнъж изпита съжаление към този глас. Но това не беше самосъжаление, защото гласът никога не му е бил толкова чужд, колкото сега. Хрумна му, че колкото по-малко той — онзи Алън, който живееше в настоящето и кроеше планове за бъдещето — се вслушваше в гласа, толкова по-рядко и гласът проявяваше желание да му говори. С този глас говореше дългът, говореше мъката. И вината.
Преди малко повече от две години Ани Пангборн бе започнала да има главоболия. Не бяха силни, или поне тя така твърдеше, а и ненавиждаше да говори за тях почти колкото и Поли за артрита си. Но един ден, докато се бръснеше, Алън забеляза, че капачката на семейния флакон с аналгин е оставена на мивката и понечи да я сложи на място. И изведнъж застина. Шишето, в което само преди седмица имаше поне двеста таблетки, сега бе почти празно. Той избърса остатъците от пяна по лицето си и тръгна към „Ти шиеш и шиеш“, където Ани работеше още от основаването. Намери жена си и я изведе на кафе и… малък разпит.
Сега си спомни, че бе малко уплашен тогава, но само малко, защото никой не може да изпие двеста таблетки аналгин за една седмица. Тя направо му каза, че не е в ред. Бърсала плота в банята, съборила, без да иска, флакона и понеже капачката не била затворена както трябва, ханчетата се изсипали в мивката, размекнали се и тя ги изхвърлила.
Това бе нейната версия.
Но той беше полицай и професионално изострената му наблюдателност не го напускаше дори когато не бе на работа. Просто не можеше да изключи детектора за лъжа. Ако наблюдаваш внимателно хората, когато им задаваш въпроси, почти винаги можеш да разбереш дали те лъжат или не. Алън неведнъж бе разпитвал хора, които при всяка лъжа правеха някакви странни жестове или мимики. Устните изричаха лъжата, а тялото сякаш се мъчеше да разкрие истината.
Затова той протегна ръка през масата, на която си пиеха кафето, хвана ръцете на Ани и я помоли да му каже истината. А когато след известно колебание тя му каза, че болките малко са се усилили, че е взела няколко таблетки аналгин, но останалите наистина са се изсипали в мивката, този път вече й повярва. Но се бе хванал на най-стария мошенически номер: ако те хванат в лъжа, отстъпи и кажи половината истина. Ако се бе вгледал по-внимателно в нея, неминуемо щеше да разбере, че тя отново го лъже, и щеше да я накара да признае онова, което тогава му се струваше невъзможно — че болките са станали толкова непоносими, та се налага да пие по двадесет аналгина на ден. А ако му бе признала това, той веднага щеше да я заведе на невролог в Бостън или в Портланд. Но тя бе негова съпруга и той просто не можеше да гледа на нея с подозрението, с което гледаше на престъпниците в полицейския участък.
Задоволи се само с това да й определи час при Рей ван Алъл. Рей не установи нищо обезпокояващо и Алън не можеше да го вини. Докторът и направи обичайните тестове за рефлекс, прегледа очите й с верния си офталмоскоп, провери дали зрението й е нормално и я изпрати в болницата в Оксфорд за рентгенова снимка. Но не се бе сетил да й препоръча преглед на скенер, а когато Ани каза, че болките са отминали, докторът напълно й повярва. Алън реши, че всичко е наред, защото лекарите владеят езика на тялото почти толкова добре, колкото и полицаите. И пациентите, и заподозрените са склонни да лъжат, и то с един и същи мотив — обикновен страх. Още повече, че Рей бе говорил с Ани съвсем по работа и наблюдателността му едва ли е била притъпена. Всъщност между разговора в кафенето и срещата с доктора болките на Ани сигурно наистина са били отминали. Вероятно така е станало.