По-късно, в един дълъг разговор на чаша бренди, Рей бе казал на Алън, че когато туморът се намира високо в разклоненията на мозъка, симптомите понякога преминават.
— Сърдечните удари често се причиняват от тумор в мозъка — бе казал той. — Ако е получила сърдечен удар, може би…
Да. Може би. А може би един мъж на име Тед Бомонт бе станал неволен съучастник в смъртта на съпругата и детето му. Но Алън и него не можеше да вини.
Не всичко, което се случва в малките градчета, става известно на жителите им, независимо колко наострени са ушите им и колко развързани езиците. В Касъл Рок се знаеше за Франк Дод, полицаят, който полудя и уби една жена по времето на шериф Банерман. Знаеше се също, че къщата на Тед Бомонт, писател и местно величие, бе изгоряла да основи през лятото на 1989, но никой не знаеше обстоятелствата около този пожар, нито пък това, че самият Бомонт непрекъснато търпеше атаките на едно изчадие, за което едва ли може да се намери подходящо име. Алън обаче бе запознат с всичките подробности и те все още тормозеха съня му понякога.
Всичко това отдавна бе отминало, когато разбра за главоболията на Ани. Само дето не бе приключило. Чрез пиянските обаждания на Тед той бе станал неволен свидетел на разпадането на неговия брак и на постепенната лудост, която обзе съзнанието му. Всъщност по едно време дори разсъдъкът на Алън бе поставен под въпрос.
Веднъж пред кабинета на един лекар шерифът бе попаднал на статия за черните дупки — огромни празноти в пространството, водовъртежи от антиматерия, които безпощадно поглъщат всичко около себе си. В късната есен на 1989 година аферата Бомонт бе станала за него една черна дупка. Имаше дни, в които той се замисляше върху най-обикновени неща от ежедневието, съмнявайки се, че наистина са се случили. Имаше нощи, в които лежеше с отворени очи, докато небето порозовееше на изток, страхувайки се, че като заспи, кошмарът ще дойде отново — черен автомобил, който връхлита върху него, с деградирал тип зад волана н лепенка „ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“ на задната броня. По онова време дори невинно врабче, кацнало на парапета на балкона, караше Алън да изтръпва от ужас.
Ако сега го питате, сигурно ще ви каже: „Когато се разболя Ани, не бях на себе си.“
Но не ставаше дума за това — дълбоко в душата си той отчаяно се бореше да запази разсъдъка си.
„ПЪРВОКЛАСНО КОПЕЛЕ“. Колко пъти бе виждал този надпис пред очите си! Колко пъти се бе стряскал от него! От него и от врабчетата.
Алън не беше на себе си и в онзи мартенски ден, когато Ани и Тод се качиха в стария скаут, който използваха за извънградските разходки, и тръгнаха към Хемпхил Маркет. Впоследствие стотици пъти се бе връщал на всяка подробност от поведението й онази сутрин, но не можа да открие нищо необикновено, нищо, което да му подскаже какво предстои. Беше в кабинета си, когато излязоха, видя ги през прозореца над бюрото и им помаха за довиждане. Тод отвърна на поздрава и се качи в колата. За последен път ги видя живи. Три мили по-долу, на шосе 117, на по-малко от миля от Хемпхил Маркет, колата бе излязла от пътя с бясна скорост и се бе блъснала в крайпътно дърво. Разследвайки злополуката, щатската полиция бе установила, че Ани, иначе внимателен шофьор, се е движила поне със седемдесет мили в час. Тод бе сложил колана си. Ани — не. Когато излетяла през стъклото, оставяйки единия крак и половината си ръка в купето, тя вероятно вече е била мъртва. Тод сигурно още щеше да е жив, ако резервоарът не се бе взривил от удара. Това тормозеше Алън най-много от всичко. Мисълта, че неговият десетгодишен син, който водеше рубрика за забавна астрология в училищния вестник и живееше за Малката Лига, можеше още да е жив, мисълта, че е изгорял като факел, мъчейки се да откопчае колана си, направо го съсипваше.
Направиха аутопсия. Тя установи наличието на тумор в мозъка — малък, както впоследствие му каза доктор Ван Ален, с размерите на лешник. Но макар Рей да премълча факта, че е било напълно възможно туморът да се изреже, стига да е бил открит навреме, Алън го разбра по очите му. Ван Ален предположи, че Ани е получила сърдечен удар, който би им разкрил същината на проблема, ако бе дошъл в друго време. Той каза на Алън, че вероятно, когато ударът е разтърсил тялото й, тя инстинктивно е натиснала педала на газта и е изгубила контрол над автомобила. Всичко това съвсем не бе разказано по собствено желание. Той безпощадно разпита доктора за най-малките подробности и когато Рей се убеди, че въпреки мъката приятелят му твърдо е решил да разнищи всичко, просто му каза истината. Или поне онази част от нея, която можеше да предугади човек, без да е свидетел на катастрофата.