— Моля те! — бе казал Рей, докосвайки състрадателно ръката му. — Катастрофата наистина е ужасна, но ти просто нищо не можеш да промениш. Трябва да го превъзмогнеш. Имаш друг син и той има нужда от теб, точно както и ти от него. Трябва да превъзмогнеш мъката и да продължиш да живееш.
И Алън наистина се опита. Необяснимият ужас, който бе изпитвал около случая с Тед Бомонт, постепенно започна да избледнява, и той направи всичко, което бе по силите му, да подреди живота си отново — вдовец, провинциален полицай, баща на момче, което растеше твърде бързо и все повече се отдалечаваше от него. Не заради Поли, а заради злополуката. Заради тази зловеща травма: „Синко, трябва да ти кажа нещо, само те моля да бъдеш смел…“ И тук естествено се разплака. Не след дълго синът му също плачеше.
Въпреки всичко двамата събраха сили и започнаха да сглобяват живота си. Сглобяваха го и досега. Мъката постепенно отминаваше, но… две неща, изглежда, никога нямаше да си отидат.
Първото бе огромният флакон аналгин, останал почти празен за по-малко от седмица, а второто — фактът, че Ани не бе сложила предпазния си колан.
А винаги го слагаше.
След триседмична агония и безсъние Алън в края на краищата си насрочи среща с невролог в Портланд, съзнавайки колко безполезно е това, след като трагедията вече се е случила. Но все пак отиде — лекарят може би щеше да даде отговор на въпросите, които не му даваха мира, а и се бе уморил да вади с ченгел думите от устата на Ван Ален. Името на доктора бе Скоупс и за пръв път в живота си Алън се скри зад професията си — каза му, че въпросите са свързани с полицейско разследване.
Скоупс потвърди подозренията му.
— Да, хората, страдащи от тумор в мозъка, понякога изпадат в моментна неадекватност, която нерядко предизвиква склонност към самоубийство. Когато човек с мозъчен тумор се самоубие, той винаги взима решението импулсивно, без почти да се колебае.
— Случва ли се такива хора да вземат някого със себе си? — попита Алън.
Докторът седеше зад бюрото си, облегнат назад в стола, с ръце кръстосани зад врата и не можеше да види ръцете на Алън, които бяха посинели от стискане.
— О, да — отвърна той. — Това съвсем не е необичайно. Мозъчните тумори често предизвикват реакции, които лаиците биха нарекли психоза. Едното обяснение е желанието болния да сподели страданието си с някого, когото обича или пък с целия свят, а другото — тревогата му, че неговите близки няма да могат да живеят без него.
Скоупс спомена за Чарлз Уитман — скаутът, който се бе качил на върха на Тексак Тауьр и бе убил повече от двадесет души, преди да сложи край на живота си, и за една помощник-учителка от Илинойс, която убила част от учениците си, след което се прибрала вкъщи и се застреляла. И в двата случая аутопсията установила наличието на тумор.
Изобщо подобно поведение можело да се нарече нормално за такова заболяване, но все пак не се срещало често. Туморите имали странна, дори необяснима симптоматика, а понякога дори нямали външно изражение, така че било почти невъзможно да се каже със сигурност.
Невъзможно. Зарежи го.
Добър съвет, но как да го следва човек, като знае за аналгина и за предпазния колан.
Именно коланът непрекъснато витаеше в съзнанието на Алън като черен облак, който просто не иска да се разнесе. Тя никога не сядаше зад волана, без да го закопчае. Дори ако отиваше до съседната пряка. Но Тод пък е бил с колан, както винаги. Не беше ли това някакъв знак? Ако малко след като е напуснала къщата, изведнъж й е хрумнало да се самоубие и да вземе и Тод със себе си, нямаше ли да настоява той да си откопчае колана? Дори депресирана и объркана, тя едва ли би желала синът й да страда, нали?
Не може да се каже със сигурност. Забрави го.
Но дори и сега, докато лежеше в леглото на Поли, той все още нямаше сили да последва съвета на доктор Скоупс. В мислите си неизменно се връщаше към случилото се отново и отново като пале, което дъвче до полуда парче стара и прокъсана кожа.