А там го спохождаше все една и съща картина — кошмар, който всъщност го накара да отиде при Поли Чалмърс, защото именно тя бе жената, с която Ани беше най-близка в града. И като се има предвид аферата Бомонт, въздействието, което тя бе оказала върху Алън, Поли сигурно е била много по-съпричастна към страданието на Ани в последните месеци от живота й.
Алън непрекъснато виждаше пред очите си как Ани откопчава колана си, натиска педала на газта до последно, пуска волана, за да освободи ръцете си.
Да ги освободи, за да откопчае и колана на Тод.
Това виждаше той. Виждаше колата, която лети със седемдесет мили в час и завива към дърветата под натежалото от дъжд мартенско небе. Виждаше Ани, която се мъчи да откопчае колана на Тод, и Тод, който пищи от страх и се бори с ръцете й. Виждаше лицето й, превърнало се в зловеща маска, и това на Тод, вцепенено от ужас. Понякога се будеше нощем, плувнал в пот, а в ушите му звучеше пронизителният писък на детето: „Мамо, дърветата. Внимавай, дърветата!“
Затова един ден отиде при Поли малко преди тя да затвори и я помоли да дойде в дома му за едно питие, или пък ако се притеснява, да му позволи той да отиде у тях.
Когато двамата седнаха в неговата кухня, с чаша чай в ръка, започна бавно и трудно да й разказва за кошмарите си.
— Трябва да разбера, ако е възможно, дали е имала пристъпи на депресия, за които не знам или които не съм забелязал. Трябва да разбера дали… — подхвана и спря безпомощно.
Знаеше какво иска да каже, но му ставаше все по-трудно да изрече думите. Сякаш връзката между устните и изтормозеното му съзнание непрекъснато изтъняваше и скоро щеше да се скъса съвсем.
Събра цялата си воля и продължи:
— Трябва да разбера дали е било самоубийство. Защото тя не загина сама, разбираш ме, нали? С нея си отиде и Тод и ако е имало признаци… признаци, които не съм забелязал… то аз също имам вина за смъртта му. А това е нещо, което наистина трябва да разбера.
След тези думи тон млъкна. Сърцето му биеше глухо в гърдите, по челото му бе избила пот.
— Алън — подхвана Поли и сложи длан на ръката му. Светлосините й очи не се отделяха от неговите. — Ако съм забелязала такива признаци и не съм го споделила с никого, също бих била толкова виновна, колкото и ти се опитваш да бъдеш.
Той се вцепени. В отчаянието си се бе надявал, че Поли е забелязала нещо, което той е пропуснал. Мисълта, че нечие странно поведение те прави отговорен да вземеш някакви мерки, не му бе минавала преди.
— Не си ли? — попита накрая.
— Не. И аз съм премисляла случилото се хиляди пъти. Не искам да омаловажавам мъката ти — не ме разбирай погрешно — но не си единственият, който се чувства виновен. През последните няколко седмици непрекъснато възстановявам разговори и случки предвид на онова, което показа аутопсията. И сега, като ми каза за аналгина, пак премислих всичко. И знаеш ли какво открих?
— Какво?
— Нищо. Понякога ми се виждаше твърде бледа. Спомням си, че на няколко пъти я видях да си говори нещо, докато тропосва ризите или разкроява плата, но това е най-странното, за което се сещам. И все пак се чувствам виновна. А ти?
Алън кимна.
— През останалото време бе такава, каквато винаги съм я познавала — весела, добра, услужлива.
— Но…
— Не, Алън. Стига „но“. Рей ван Ален също се измъчва непрекъснато. Можеш ли да го виниш? Мислиш ли, че Рей е виновен за това, че не е открил тумора?
— Не, но…
— А аз? Дето работех с нея всеки божи ден, дето бях непрекъснато до нея — пиехме сутрешното си кафе заедно, обядвахме заедно, следобед също бяхме заедно. С времето постепенно се опознахме, Алън, сближихме се. Знам, че те харесваше, Алън, и като приятел, и като любовник, знам и колко много обичаше момчетата. Но не знам болестта да я е подтиквала към самоубийство. Е, кажи ми, обвиняваш ли ме?
Светлосините й очи го гледаха искрено и спокойно.
— Не, но…
Ръката й стисна неговата, леко, но настоятелно.
— Искам да те попитам нещо, Алън. Важно е, затова помисли внимателно.
Той кимна.
— Рей бе неин лекар и дори да е имало нещо, не го е забелязал. Аз бях най-близката й приятелка и също не съм го забелязала. Ти беше неин съпруг, но и ти нищо не си забелязал. Мислиш, че с това приключва веригата? Не!
— Не те разбирам.
— Тя имаше и друг близък човек, Алън. Човек, който със сигурност е усещал промените в състоянието й по-добре от който и да е от нас.
— За кого говориш?
— Алън, какво ти каза Тод?
Седеше и я гледаше недоумяващо, сякаш бе изрекла последните си думи на някакъв чужд език.
— Тод — повтори тя, като че нямаше търпение. — Синът ти. Този, който те буди нощем. Сънуваш него, а не нея, нали?