— Да. Него — отвърна Алън.
Гласът му прозвуча слаб и треперещ, сякаш не беше неговият. Вътре в душата му нещо започна бавно да се откъсва — нещо огромно и много, много съществено.
Сега, докато лежеше в леглото до Поли, той си спомни онзи момент с почти неестествена яснота — ръцете й, осветени от последните лъчи на следобедното слънце, косите й, обагрени в златисто, ясните й очи и онази нейна деликатна упоритост.
— Тя насила ли вкара Тод в колата, Алън? Риташе ли той? Пищеше ли? Бореше ли се с нея?
— Не, разбира се, но тя бе негова май…
— Чия беше идеята да отиде Тод с нея на пазар? Негова или нейна? Можеш ли да си спомниш?
Той понечи да каже „не“, но изведнъж се сети. Спомни си гласовете им, които долитаха от дневната:
— Ще сляза до пазара, Тод. Искаш ли да дойдеш?
— Ще мога ли да разгледам видеокасетите?
— Защо не. Питай баща ти, дали не иска нещо.
— Идеята беше нейна — каза той на Поли.
— Сигурен ли си?
— Да, но тя го попита дали иска, не го е карала.
Онова нещо в него продължаваше да се къса.
„Ще падне — помисли си той — и след него ще зейне пропаст. Толкова са дълбоки корените му…“
— Той плашеше ли се от нея?
Тя направо го разпитваше, както той бе разпитвал Рей ван Ален, но сякаш бе безпомощен да я спре. Не беше и сигурен, че го иска. В думите й наистина имаше нещо. Нещо, за което не се бе сетил през безсънните си нощи. Нещо, в което все още имаше живот.
— Тод да се плаши от Ани? Не, за Бога!
— Дори и през последните месеци?
— Не.
— А през последните дни?
— Поли, аз не бях в състояние да ги наблюдавам тогава. Имах проблеми с онази история с Тед Бомонт, писателя…
— Искаш да кажеш, че си бил толкова ангажиран, та не си имал възможност да видиш Тод и Ани заедно? Искаш да кажеш, че не си се прибирал у дома?
— Не… да… Искам да кажа… прибирах се естествено, но…
Усещането да си от другата страна на тази канонада от въпроси му се стори много странно. Сякаш Поли го бе упоила с новокаин и сега го използваше за боксова круша.
— Дойде ли Тод при теб да ти каже: „Страх ме е от мама“?
— Не.
— Дойде ли да ти каже: „Тате, мисля, че мама смята да се самоубие и да вземе и мен със себе си“?
— Поли, това са глупости! Аз…
— Дойде ли те пита!?
— Не!
Каза ли ти поне веднъж, че майка му се държи и говори странно?
— Не.
— Ал не си беше у дома, нали? Беше в колежа.
— Но това няма нищо общо с…
— В гнездото й е било останало само едно дете. Когато теб те е нямало, когато си бил но работа, в това гнездо са били само те двамата. Хранели са се заедно, тя му е помагала да напише домашните си, а после пак заедно са гледали телевизия. Тя е била първият човек, който Тод е виждал сутрин, и може би последния, когото е целувал вечер. — Поли го погледна съсредоточено. — Ако някой е можел да знае за истинското състояние на нещата, то този някой е бил Тод, който загина с нея. А той не ти е казал нито дума.
Изведнъж нещото, вкоренило се дълбоко в душата му, най-после се откъсна. Лицето му постепенно възвърна чувствителността си — сякаш нечия нежна, но настоятелна ръка докосна една по една струните, които го свързваха с душата му. В гърлото му нахлу топлина и едва не го задуши. Лицето му пламна. Очите му се изпълниха със сълзи; Поли Чалмърс се раздвои, разтрои и накрая се разпадна на множество кристалчета от светлина. Гърдите му се надигнаха, но дробовете сякаш не намираха въздух. Ръката му се измъкна с онази удивителна бързина и похлупи нейната — болката й сигурно бе нечовешка, но тя не издаде нито звук.
— Липсва ми! — проплака той и от гърдите му се изтръгна стон, който превърна думите в хриптене. — И двамата ми липсват. Господи, колко ми липсват…
— Знам, знам — каза спокойно Поли. — Затова и се самоизмъчваш така.
Той започна да плаче. Ал бе плакал всяка нощ в продължение на две седмици и Алън бе до него да държи ръката му и да го успокоява, доколкото може. Но той самият не бе плакал досега. Сълзите рукнаха от очите му и го завладяха, а нямаше сили нито да ги спре, нито да ги сдържи. Просто не можеше да ограничи мъката си. И най-сетне с неосъзнато облекчение установи, че дори няма желание да го прави.
Той бутна чашата с чай, чу я как се разби на парчета в някакъв друг свят, положи пламналата си, изстрадала глава на масата и зарида.
По едно време усети хладните й, обезформени ръце да вдигат главата му и да я поставят в скута й, отпусна се и дълго, дълго плака.
8
Ръката й се плъзна по гърдите му. Алън я премести внимателно, съзнавайки, че дори съвсем леко да я стисне, Поли веднага ще се събуди. Загледан в тавана, той се замисли дали тя не бе провокирала съзнателно тъгата му в онзи ден. Реши, че най-вероятно това е била целта й. Интуитивно бе разбрала, че той много повече има нужда да излее мъката си, отколкото да получи отговори, които така или иначе едва ли щеше да намери при нея.