Това бе началото на техните отношения, макар да не го възприемаше като начало, а по-скоро като край на нещо. От онази вечер до деня, в който събра достатъчно кураж да я покани на вечеря, Алън често мислеше за ясните й сини очи и за усещането, което предизвикваше ръката й, легнала върху неговата. Сещаше се за деликатната упоритост, с която го бе накарала да се замисли върху неща, незабелязани и недооценени преди. През това време той се опита да осмисли смъртта на Ани от друг аспект. След като преградата между него и скръбта му бе премахната, това му се отдаваше по-лесно. Сред всичките му чувства най-много го тормозеше гневът, който изпита към нея за това, че е скрила болест, която можеше да бъде излекувана… и за това, че бе взела сина им със себе си. Беше споделил тези свои чувства с Поли през една хладна и дъждовна априлска вечер.
— Вече не мислиш за самоубийство, а за убийство — каза му тя. — Затова е и този гняв.
Той поклати глава и понечи да каже нещо, но тя се наведе над масата и сложи възлестия си показалец на устните му.
— Млъкни малко.
Жестът толкова го изненада, че той наистина млъкна.
— Алън — каза му тя, — няма да те разпъвам на кръст този път. Отдавна излизам с теб и ми е твърде приятно, за да се правя на съдник. Но хората не се ядосват на онези които са станали жертва на злополука, освен ако тя не е станала поради грубо нехайство. Ако Ани и Тод бяха загинали, защото спирачките на колата са отказали, щеше да се обвиняваш за това, че не си ги проверил, когато е трябвало, или пък щеше да дадеш под съд Сони Джакет за това, че не си е свършил работата, но нямаше да виниш Ани, нали така?
— Предполагам.
— Не предполагай, сигурна съм, че е така. Може би наистина се е случило нещо непредвидено, Алън. Знаеш, че е възможно да е получила сърдечен удар, докато е шофирала, защото доктор Ван Ален ти го каза. Но замислял ли си се, че може да е завила рязко, за да избегне някой елен? Замислял ли си се, че може да е нещо съвсем прозаично?
Да, беше се замислял. За елен, за птица, дори за насрещно движеща се кола, която ненадейно е влязла в нейната лента.
— Да, но колана.
— О, стига с тоя колан, Алън! — възкликна тя с такава разпаленост, че някои от посетителите в ресторанта извърнаха глави и ги погледнаха. — Може би е имала главоболие и затова е забравила за колана, но това не означава, че нарочно е ударила колата. Освен това главоболието обяснява защо коланът на Тод все пак е бил сложен. И все пак не е там въпросът.
— А къде е тогава?
— В това, че има твърде много „но“ и „ако“, за да се оправдае гнева ти към Ани. А дори и най-ужасните неща, които подозираш, да са верни, ти никога няма да го разбереш със сигурност, нали така?
— Да.
— Послушай ме… — каза и се вгледа в него. Очите й бяха по-тъмни на фона на свещта, която гореше на масата между тях. — Туморът също е вид злополука. Няма умисъл, Алън, няма — как му казвате във вашия бранш? — извършител. Докато не се примириш с това, нямаш шанс.
— Шанс за какво?
— Шанс за нас двамата — отвърна спокойно тя. — Харесваш ми много, Алън. Все още съм млада и мога да рискувам, но съм твърде стара, за да преживея разочароване от това, че съм дала свобода на чувствата си. А аз няма им дам тази свобода, докато не се уверя, че си престанал да се ровиш в праха на Ани и Тод.
Той я гледаше, неспособен да промълви. Тя седеше срещу него на масата и пламъкът от свещта хвърляше златисти отблясъци по гладкото й лице. Навън вятърът свиреше под стрехите.
— Много ли казах, Алън? — попита. — Ако смяташ, че съм отишла твърде далеч, моля те да ме отведеш вкъщи. Мразя да изпадам в неловки ситуации почти толкова, колкото мразя и да скривам чувствата си.
Той се протегна през масата и леко докосна ръката й.
— Не, не си казала много. Приятно ми е да те слушам, Поли.
Тя се усмихна и цялото й лице се озари.
— Значи все пак имаш шанс.
Така започна всичко между тях. Не се чувстваха виновни за това, че се виждат, но бяха осъзнали необходимостта да бъдат внимателни. Не само защото живееха в малко градче, където той работеше на изборна длъжност, а тя имаше нужда от одобрението на обществото, за да върви бизнесът й, а защото и двамата си даваха ясна сметка, че имат пълното основание да изпитват вина. И двамата бяха достатъчно млади, за да опитат отново, но бяха и прекалено възрастни, за да бъдат безразсъдни. Просто трябваше да проявят предпазливост.